Вълче

ВЪЛЧЕ

Пламен Дойнов

по памет за Петър Алипиев

Тъй бяла, непонятна тишина
гората вече не разбира.
Тревите пазят в ясната слана
замръзнала и малка вълча диря.

Стаена сред човешките следи,
тя в дъхавия малинак отвежда –
там вчерашна светулчица мъжди
и паяк дипли новата си прежда.

Змийче на припек своя сън суши.
Издуват се глухарчета наболи.
Над храстите две заешки уши
се вслушват във световните неволи.

Сред клонки като сребърни искри,
в прохладата на стихнало усое
един гъбар копривата разкри
и с остър вик разполови покоя:

– Елате, ей! Вълче, вълче видях!…
И всички се стълпиха – невидели –
понесъл всеки своя вълчи страх
в една увиснала за плячка челюст.

Уж всеки бе мечтал като момче
да пусне кръв на хищник, да се бори…
Но в миг потрепна сляпото вълче,
за първи път очите си отвори –

видя човечеството как мълчи.
А хората, тъй както неми бяха,
погледнаха във вълчите очи
и себе си на дъното видяха.

 

20 ЮЛИ 1981. ЛЮДМИЛА. ВЕРСИИ ЗА КРАЯ

І. Убийство

Людмила отказва да пипа пари.
– Имат лошо излъчване – тръпне тя
и потъва във ваната с балсами и билки,
и разцъфва подводният източен свят,
и тюрбанът като индийски кошер гори,
и жужат духчета над розовата мътилка.

Но прелива уханната вана и кипва химн:
– Върни се, Мила, не слизай към хлъзгавото небе!
Там се скупчват тълпи от любящи регенти –
крещят Илчо и Александър, плачат Любомир и Светлин:
– Не се давай, Мила, на ЦРУ, на умората и КГБ!
Махнете сенките на нашите верни агенти!

Кой ще ни води сега към окултния комунизъм?
Как ще стигнем Запада през Далечния Изток?
…Някой счупва ваната като тракийска пранга
и потича балсамираната вода към канала наблизо,
и целият български изток пада толкова низко,
а от телефона на душа се лее слепият глас на Ванга…

И когато изтече водата, някой тънко извика –
там, долу, където лежеше Людмила, нямаше никой.

ІІ. Нещастен случай

Време е да се подхлъзна, време е да се отплесна
по олющеното ръбче на безупречната вана.
Ще опитам да запазя равновесие с отвесен
полет – със ръце внезапни ще остана като птица.
На придворните поети ще съм бялата светица,
мистика ще им налея, с блага вест ще ги нахраня…

Те ще пеят, те ще мънкат: – Можеше да бъде друго,
можеше да бъде светло – бъдеще като омая:
по-културна диктатура с метафизика накрая,
ако ваната не беше хлъзгава като съпруга
на наследствен партизанин – кандидат за член на рая.

И Людмила си замина ей така по невнимание –
скриха я под одеялото.
Ах, нещастието – то е щастие със “не” в началото,
с пухкав край като сияние.

ІІІ. Самоубийство

Да свършиш сам със себе си. Защо?
Защото искаш да изпиташ тази мисъл –
да нямаш свършване, докрай да бъдеш чудо?
Защото си самотна? Защото вярваш в Буда?
В безсмъртието – също? Защото няма смисъл?
Защото всеки смисъл е съден да го няма.
Но другите не знаят.
Те – другите – умряха в септември като в май.

Все някой ще дотича, ще ме спаси и край.
Така започва краят.