Home » АВТОРИ » П » Петър Краевски » Да убиеш Дебелия Джъстин

Да убиеш Дебелия Джъстин

ДА УБИЕШ ДЕБЕЛИЯ ДЖЪСТИН

Петър КРАЕВСКИ

Денят ми започна с убийство. Размазах хлебарка в банята. Метнах я в тоалетната и пуснах водата. За моите четирийсет и две години съм избил толкова членестонога гад, че ако насекомите имат есхатологични представи за пъкъла, главният демон съм аз – онзи, който ги ръпка с тризъбец, за да не излизат от казана с „Райд”.
Прави сте, странно започнах разказа си, а което е по-лошо, започнах го с лъжа. Истината е, че само си мечтая денят ми да започне с убийство. Вече цяла седмица дебна тая хлебарка в банята, но тя все намира начин да ми избяга. Да беше муха, да съм я размазал с някое томче от Г. Господинов (каква по-нелепа смърт за една муха?), но хлебарката е друга опера. Държи се. Не мре. Също като ония практически безсмъртни тенори, които клани-недоклани, се разкарват по сцената и берат душа на фалцет.
Не се учудвайте на моята кръвожадност. Не съм с наклонности на сериен убиец. Обикновен човек съм. Ловът ме влече от малък, когато с най-добрия ми приятел Момчил бродехме по бреговете на Марица. Докато другите деца играеха на мижитарка, ритаха топка или просто разцъкваха джамини пред блока, ние, важни-важни, събирахме такъмите и отивахме на сафари. В ловния си комплект имахме по един калем с фунийки, жилка и скобарка. Аз се фуках и със сгъваемо ножче, което дядо ми Кольо беше донесъл от Чехия плюс разкошен фенер с пет батерии волт и половина, пак оттам. Така, въоръжени и опасни, обикаляхме заблатените разливи край машините за добив на строителен материал. Дебнехме Дебелия Джъстин. Чудовищен хипопотам-албинос, спотаен някъде сред тръстиките – разгонен, с кръвясали очи и неприветлив нрав. Не се шегувахме. Стреляхме на месо. Жабите бяха пропищели от нас. Да не говорим за милиционерите, които периодично ни гонеха от съоръженията на ДСО „Пясък и чакъл” по сигнали на будни граждани.
Като се замисля, литературата ни направи такива. Под родителски натиск бяхме попрелистили книгите от задължителния прочит и изведнъж – ето го Хърман Мелвил с неговия „Моби Дик”! Какво откритие за приключенската душа! Историята за белия кит бе поразила детското ни въображение с такава сила, че ако живеехме в Созопол, щяхме да оборудваме някоя лодка с мачти като „гръбнаците на тримата древни кьолнски крале”, да излъскаме корпуса, „потъмнял като лицето на френски гренадир, воювал в Египет и Сибир” и да монтираме на носа страховито детско харпунче – почти като китобойния кораб на капитан Ахав, „благороден, но безкрайно тъжен”, а после да отплаваме към шамандурите, за да се справим с оня морски зверунгел. Е, в Пловдив липсваха океански хоризонти, нямахме си и своя „Пекод”, затова Марица се превърна в нашата Замбези. Мутира и представата ни за Моби Дик. Той се прероди в Дебелия Джъстин.
За младия африканер джунглата е рай, в който бродиш със заредена карабина. Едва с напредването на годините осъзнаваш, че Господ е върховният хищник, Онзи – с небесната пушка, а ние просто възкликваме между залповете: „Каква чест да сме върховната плячка!”
Не знам на какво се дължи това, но откакто се захванах с писане, станах подвластен на странни мисли от този порядък. Издадоха ми няколко романа. Най-успешната си книга озаглавих „Да убиеш Дебелия Джъстин”. Първата част описваше детските ми преживелици край Марица и започваше с нафуканото: „Земята е затвор, в който всеки очаква изпълнението на смъртната си присъда” – претенциозно твърдение, което се продаде като топъл хляб заедно с останалите двеста хиляди думи.
Срам, не срам, забогатях. Какво да правя като ме превеждат в чужбина? Да се терзая ли, че и Холивуд снима по мои сценарии? Купих си Майбах. Ожених се за Мис България, която впоследствие се превърна в Мисис Силикон. Тунинговах я заедно с колата, да са в тон. От едната проклетия си втълпих, че не мога да творя, ако не съм в хасиенда на Карибите, отпуснат върху люлеещ се стол от плетена тръстика, с „Chivas Regal” в ръка и скъпа пура в устата. Изглежда, важна част от писането е необходимостта да се убеждаваш, че си гений т.е. чат-пат да изпадаш в самозаблуда. Правех го, без да ми мигне окото. Можех да си го позволя. Че кой би устоял на изкушението?
С времето Момчил изчезна от моето полезрение. Увлечени в собствените си стратегии за оцеляване, поехме по различни пътища. Чух, че завършил лесотехническия, опитал някакъв бизнес, но без успех, а по някое време вестниците го обявиха за тото милионер. Честно казано, съжалих го. Тъпо е да чакаш успеха си от лотарията. Само лузърите го правят. Затова и не го потърсих за по бира. Бях прекалено зает да правя кариера в медиите. Печелех награди, давах интервюта, целех се нависоко – с гаубица – в литературния Олимп. Слава богу, вече бях загърбил младежкото си убеждение, че за да стигнеш върха, трябва да отпаднеш от класацията на конюнктурата. С очите си бях видял, че в надбягването към успеха бездарието е куц лилипут в лимузина. Защо да му дишам прахта?
С увеличаването на жизнения ми стандарт се чувствах задължен да поддържам имидж на духовит бохем. Пичага от класа. Остроумен богаташ, който пише сълзливи антрефилета за бедните, а види ли просяк, минава на другия тротоар. Така е с всеки ухилен циник, постигнал, що-годе, мечтата на живота си, каквато и да е тя. Няма да ви лъжа, с живота се обичахме здравата, но именно тук е трагедията на хедониста – постоянно търси нещото, което да му достави върховното удоволствие, а когато го намира, то все не е това
Ето и сега – присъствам на премиера в целия си блясък. Бял костюм “Ralph Lauren”. Артистично шалче “Versace”. Тъмни очила “Aviator” на “Dolce & Gabbana”. Парфюм “Gerlain Paris”. Доминиканска пура “Gurkha Black Dragon Especiale”… Това съм аз. Виновникът за „Дебелия Джъстин”, част II. Залата е претъпкана с мои почитатели. Те хем ме харесват, хем ми завиждат. Хак да им е. Виж, почитателките са по-искрени, стига да не са феминистки. Всички неволно се поклащат в ритъм: „Там-та-там-та-там-тата”. В дъното дискретно припява фолклорна група от Африка, специално поканена от посолството на Зимбабве. В романа си описвам как ловувам в техните резервати. Оцелявам в трудни преходи, трепя ногато и хвъркато, залюбвам местна красавица, спасявам я от побеснял хипопотам и така нататък, да не разказвам фабулата – Спилбърг вече подаде оферта за филмиране, ще му смъкна две-три кожи.
Обичам Зимбабве. Не че съм ходил в тая страна, но хората са благодарни. Чрез мен влизат в световната литература. Последното изречение току-що го изказва на глас виден критик, който ме превъзнася срещу сто лева на ръка. Забелязвам, че издателката ми Боги приема похвалите с натежало сърце. Едва я свърта на стола. Напоследък трудно преглъща успеха ми, понеже той предполага повече внимание и по-голям хонорар за автора т.е. за мен. Точно по тази причина се забави втората част на „Дебелия Джъстин”. Наложи се да го пуснат заедно с новата ми стихосбирка. Но какво са няколко изгубени месеца пред безсмъртието, което предстои? Нали сме безсмъртни до доказване на противното?
Както и да е. Харесвам я Боги. Въпреки чаровната й чепатост, уважавам я тая жена. Затова говоря пред културния елит най-общо за мисията на писателите. Насилвам цялото си чувство за хумор в импровизации от сорта:
– Като изключим гениите, писателите са два вида: едните печелят награди, другите правят литература. Едните са склонни към ефектни творчески самоубийства, а другите – към безсмъртие. Едните не ги четат, защото не ги познават, а другите не ги четат, защото ги познават. На едните съвестта им спи, а на другите – и хърка. Последните минават за дисиденти.
Аудиторията постоянно реагира с непринуден смях. Пипнах ги! Продължавам с чувството, че успехът ми се случва в момента:
– Писателите са два вида: едните остават, а другите продължават. Едните се делят на видове, а другите – на индивиди. Едните пишат с удивление, а другите се удивляват, че пишат. Тези, вторите, са обект и на всеобщо удивление.
– А някои пишат „удивление” с „о” – обажда се моята коректорка, която минава за зевзек в минижуп.
– Правилно – отвръщам великодушно. – По тази логика писателите са два вида: удивителни и одивителни!
Бурни аплодисменти. Удар в десетката. „Браво! Брависимо!”, отеква салонът, ще речеш, че в момента звучи арията на Фигаро от „Севилския бръснар”, но в изпълнение на хор, събран от кол и въже. Като се има предвид, че премиерата ми се предава директно по Националната телевизия, смятайте тиражът на книгите ми за изчерпан. Няма какво да говорим, хората обичат, когато литературата се превръща в пърформанс, хепънинг, шоу. Добре, че имам опит пред камера. Водил съм и стотици радио предавания. Знам къде да наблегна, какво да обера. А нюхът ми подсказва, че трябва да задоволя мерака на тълпата с по-зрелищен изказ.
– За добрия писател голата истина не е с мерки на манекенка. Тя поразява внезапно като трътла на пилон. Не ви препоръчвам да търсите естетика в голата истина. Каква естетика у стара мома, обвинена в ексхибиционизъм?
Залата се залива от смях, да им се чудиш на акъла. Изключение прави напрегнатият екип на Държавната телевизия (така се скандализират пуританите – брутално и в директни предавания!). Боги също е на тръни. Разбирам я. По принцип издателите са принудени да гледат скептично на живота, за да не се разорят без време.
– Ако писателят има кауза, превръща се в казус – усмихвам й се аз като бебок. – На твоята маса – гениалните, на съседната – бездарниците. В крайна сметка писателите са много, но читателят е на изчезване.
Изобщо не ме интересува дали сте впечатлени от тази тирада. Стига ми, че залата в НДК става на крака и ме аплодира в продължение на пет минути! Под нестихващите овации ми връчват Националната награда за литература с поздравителен адрес лично от премиера. Пред малкия ми президиум вече се извива дълга опашка за автографи.
– Говорихте за писателите, а какво ще кажете за поетите? В стихосбирката ви има и класически форми, и vers libre…
– Добрите поети си личат дори в римуваното стихотворение! – казвам самодоволно, разписвайки книга на някакво светило. – Поетите пишат с кръвта си, а критиците ги класифицират по кръвни групи. Съществуват и такива поети, на които свободата им се заключава единствено в свободния стих. Що се отнася до мен, имам душа на демократ, сърце на социалист, разум на либерал и сънища на анархист.
В множеството се вклинява журналистка с микрофон на БНР. Познаваме се доста отблизо, да не кажа интимно. Трябва да има година, откакто я разкарах, заради едно сладко миньонче от bTV. Тя ме фиксира с поглед „имам да ти връщам” и подхвърля фамилиарно:
– Не е ли по-важно колко сърце влагаш в писането?
– А може ли да твърдиш, че пишеш от сърце, ако са ти сложили пейсмейкър?
– Сърцето е в ума – опъва се тя.
– Ако сърцето е в ума, разбирам защо политиците са безсърдечни… – засичам я на мига.
– А как приемате славата? – питат от национален всекидневник.
– Славата е слънце от станиол – заслепява, но не топли – започвам подвеждащо. – Славата има силиконови гърди. Колкото по-нависоко, толкова по-вероятно да й се пръснат циците.
Смях избухва в репортерската тумба. Това им трябва на тях – някоя блажна фраза като за първа страница.
– Апропо, за разлика от писателите, писателките биват само един вид т.е. едните имат вид, а другите нямат – слагам поантата.
Ех, че веселба! Хубаво ми е, мама му стара… Абе, какво да ви кажа, чувствам се като човек, който е вдишал райски газ и се рее над простолюдието. С две думи – консумирам успеха. Излапвам го на големи хапки заедно с гарнитурата. Знам, че звучи нафукано и нагло, ама въобще не ми пука. Ако щете, наречете ме маниак, но не забравяйте, че аз карам Майбах, а не вие, ок? И не си мислете, че ми убягва мимолетността на PR-а. Наскоро бях писал в “Daily Mirror”: „Тежка е царската корона, но тя е перце в сравнение с отминалата слава”. А в едно знаменито интервю за “New York Times”, което го цитираха и в “Deutsche Welle”, бях заявил дословно: „Славата е веселият капан на завистта. Славата е врана-албинос, която само отдалече прилича на бяла лястовица”. Нещо против? Сега разбирате защо попивам всеобщото одобрение като баобаб, който долавя с листенцата си бъдеща засуха.
В разгара на триумфа, джиесемът ми запява с гласа на Ивана: „Няма какво да говооорим, ние сме номер еднооо. Опса!”
Вдигам.
– Ало… Кой?… Момчил?… Пада ти батерията?… Откъде?… Замбези?… Аха… Доскоро.
Затварям.
Разбутвам репортерите и с кисела физиономия се насочвам към изхода.
Ония гракват като лешояди над мърша:
– Кажете още за славата? За щастието? За успеха?
– Каква слава? Какво щастие? Какъв успех! – изсумтявам с половин уста. – Та той е убил Дебелия Джъстин!

 

Разказ от сборника с хумористична проза „Операция Райски газ”, ИК „Жанет 45”