Home » АВТОРИ » М » Мина Кръстева » Екшънът, наречен живот

Екшънът, наречен живот

 ЕКШЪНЪТ, НАРЕЧЕН ЖИВОТ

 

Мина Кръстева

Те са млади и симпатични с набиващо се на очи интелигентно излъчване. Гримът на момичето е дискретен, едва забележим, а семплото костюмче издава, че е някаква държавна служителка, излязла през обедната почивка да изпие едно кафе с колега или добър познат. Колегата, също така спретнат и прилизан, прилича на банков служител в началото на кариерата. Няма значение дали са руси или кестеняви, ниски или високи, те са от тия млади хора, за които казват, че са бъдещето и надеждата на нацията.
Кафенето е пълно. Само отвън има няколко празни маси, но все още е ранна пролет и е доста студено.
Двамата се насочват към моя ъгъл и учтиво питат свободно ли е при мен и аз учтиво им посочвам свободните столове. Те също така учтиво поръчват по чаша кафе и завързват един тих интелигентен разговор, а аз се оттеглям още по-навътре в своето усамотение и нахлупвам „шапката невидимка”.
В един момент обаче на нашата маса настъпва неочаквано оживление.
– Здрасти, готин – тупва някой младежа по рамото.
Tой се обръща стреснато и в следващия миг, забравил за тихия благоприличен тон, скача и прегръща братски тоя, който го нарече „готин”.Тук е мястото да се отбележи, че оня е не по-малко готин. Както се казва, отдалеч си личи, че са „от едно котило”. И той така млад, със същото интелигентно излъчване, но някак по-освободен, по-нахакан, абе усеща се и в говор, и в поведение, че е с някакъв столичен привкус.
Нашият готин представя новодошлия на събеседничката си като свой бивш състудент, приятел и известно време „съкафезник”, разбирай съквартирант, придърпва допълнителен стол към масата ни и се захващат едни разгорещени диалози от рода на: помниш ли…, абе как се казваше оная …що не се обади никакъв и т.н.
– Е, готин, кой неориентиран вятър те довя в милото ни градче? – пита по едно време нашият готин, придошлия готин.
– Командировка – с лек, пренебрежителен тон отвръща другият.
– В кой бранш си ?
– Данъчен инспектор съм – не толкова самоуверено отвръща гостът.
– Стига бе! – плeсва се по челото нашият. – Ти, който като студент не спираше да въртиш, така да се каже, нерегламентиран бизнес, тръгна да гониш нарушителите?
Оня се усмихва нахално.
– Е, поне съм вътре в нещата и знам къде да ударя.
– И как е работата? Сигурно е доста интересна, има интрига, има екшън…
– Какво да ти кажа, готин, – с лек ироничен тон подхваща данъчният, след като си е поръчал кафето. – Че има екшън, има, но честно казано, рискова работа. Ето ти пресен пример: отиваме скоро с две колежки на проверки, бяха ми прикачили две лелички пред пенсия и аз с тях за кураж. Та отиваме ние на проверка по обекти в подлеза на гарата и естествено ги хващаме в нарушения, няма да ти изреждам сега какви. Сяда едната лелка да пише акт, а аз се разправям с бармана на въпросното заведенийце, който се опитва да ми се „опира”. Но ти, който ме познаваш, знаеш, че съм от сприхавите и въобще не му цепя басма, прилагайки цялата власт, която ми дава служебното положение. С две думи, заплаших със затваряне кръчмето им. И тогава оня вдига мобилния телефон и казва нещо на някого, след което ме предупреждава, че ще си имам неприятности. След малко, готин, ми се изсипват двама бабаити от ония, с два пръста чело и пред разтрепераните лелки ми заявяват да изчезвам и да си обърша задника с тоя акт, иначе лошо ми се пишело. Аз обаче, нали без бой не се предавам, смигнах на колежките да се изнасят нагоре по стълбите и продължих да се корназея, естествено, отстъпвайки в посока на изхода. И тъй като колкото по се отдалечавах от бабаитите, толкова самочувствието ми се възвръщаше, ги заплаших, че ще се върна с полиция и ще им разплача майката. Е, тогава ония побесняха и единият се засили към мен, явно решен да ми покаже чия власт е по-меродавна.
Нямаше смисъл да казвам на спътничките си, че е по-добре да се изнизваме по възможност по-скоростно. Ония вече припкаха по стълбите нагоре, въпреки шиповете в болните си колене и махаха на едно такси да спре. Успяхме да се метнем на таксито, преди оня да ни настигне, което още повече го разяри. И тогава, готин, „бичето” яхна едно Ауди и тръгна да ни преследва. Представяш ли си, ние, които уж трябва тях да преследваме, се превърнахме в преследвани.
– Стига бе!
– За теб лъжа, за мен истина. Не знам нервак ли беше, пиян ли беше, дрогиран ли беше, ама се бе разпенил, като бясно куче. Слава богу, на един светофар успяхме да се измъкнем, иначе не знам… Оня можеше и патлак да извади. Абе нямаш представа в какви ситуации сме изпадали!
След това екшън-героят се сеща да попита готиния как върви неговата кариера и се задълбочават в едни сложни финансово-икономически термини, които моят слух отказа да възприема и аз, след като изпивам и последната глътка чай, напущам заведението, оставяйки надеждите на нацията да разнищват екшън-живота си.