Home » КНИГИ » За новата книга на Стана Апостолова „Между роднини”

За новата книга на Стана Апостолова „Между роднини”

Манол Манолов

 

cover-pr-razkaziВ един от знаменитите си фрагменти Атанас Далчев пише, че на българската литература са й необходими автори с професии различни от журналистиката и филологията. „Както Екзюпери превърна самолета в средство за нови духовни завоевания, така и една необичайна професия може да подпомогне раждането на някой нов талант.”

Стана Апостолова е подходящата личност, нейният професионален живот е преминал далеч от редакциите, затова и темите й са по-различни от тези на нейните колеги.

Сборникът разкази „Между роднини” е като един букет от различни цветя, разпределени по най-удачния начин, и няколко са внушенията, кото авторката прави със завидно умение.

Още с първите страници (разказа „Докторът”) тя подсказва, че не отхвърля идеята за предопределението, че не е далече от разбиранията на неколцина древни философи – това всъщност е библейско правило за човека: „мъжко и женско го създаде”. И въпреки множеството отклонения, всеки открива истинската си половина. Ако пък заживее с нея – добре, любовта е свила своето гнездо. Не се ли случи това – нещастията са обичайни спътници.

Хората непрестанно говорим за промени, уж към по-добро, но те така и не идват. В най-добрия случай ако в течение на времето не тръгнем към радикална трансформация, си оставаме едни и същи; менят се само обстоятелствата. Стана Апостолова илюстрира това си схващане с разказа „Навици” „Мъжът й също беше доволен. Жена му чакаше дете и трябваше да бъде спокойна, но не му се налагаше да се прости с един приятен навик.”

Отношенията ученик-учител, родители-деца са сред темите, които авторката изследва с най-голямо внимание. С много потрес е изпълнен разказът „Дъртофелницата”. Поредица от капризи съсипват реда в едно семейство, на което наглед нищо не му липсва, за да се стигне до окончателната деградация.

Като дочетем „Изповед” пък, ще се усмихнем широко и ще отбележим, че между Пепа и мъжа й тече оная химия, дето всички бленуват за нея; любовта трайно се е настанила между тях и плътски, и духовно.

Тъга и усмивки предизвикват и двата разказа „Орисия” и „Петелари” с майсторсски обрисувания бит на българските селяни отпреди един век – с крадената мома и благата ракия. И едно топло чувство, че ние сме наследници на такива хора; чудим се на ума им, ама пак ги обичаме, защото преди това те са ни обичали и са давали мило и драго за нас.

Разказите в сборника са двадесет и три, но човек започне ли да ги чете, просто не усеща кога стига края им. За да си даде сметка, че добро и лошо, прекрасно и грозно, минало и бъдеще са двете страни на една и съща монета.

Знаменателно мото – думи на Киркегор – е поставила Апостолова на новелата (не се стеснявам да я определя така) „Вилиана”: „Животът не може да се разбере само с поглед към миналото, но може да се живее само с поглед към бъдещето.” Тази творба е с по-усложнена структура – авторката смесва реално с приказно, за да възтържествува в нейния край непобедимата логика на живота.

Стана Апостолова обича своите герои. Не ги глези, по-скоро е строга с тях, но определено ги обича. Тя се спуска до най-тайните кътчета на душата им, за да ни ги покаже възможно най-цялостно, а разкрие мотивите за техните постъпки. Та между два абзаца някой от нас – нейните читатели да се плесне по челото и да промърмори под мустак: „ И аз така…”

Накрая две думи за езика на авторката: стегнат, експресивен, с малко думи много казва. А с диалозите си сякаш да ни напълни ушите.

Какво повече за успеха на една книга с разкази? Колкото и трудно да се пишат те.