Home » ПРОЗА » Корените на света

Корените на света

Корените на света

 

Разказ от Стефан Бонев

 

Облаците плуваха по безначалното небесно море, опънали прозирните си платна на попътния вятър, а сенките им лазеха по върховете на дърветата, откроявайки още по-ярко местата, осветени от зимното слънце.

Възрастният човек седеше на крайпътния пън, там на високото, и не можеше да откъсне поглед от гледката. Целия си живот бе прекарал тук. Беше се родил в ей оная, близката къща, най-крайната, а никога не беше виждал нещата със сегашните си очи. Само допреди няколко месеца дърветата си бяха просто дървета, а облаците – облаци като всички останали. Винаги беше възприемал планината и селото като нещо делнично, свързано с работата в текезесето, с проблемите, които трябваше да разрешава всекидневно, с прехраната на семейството, с грижите около децата… Не беше имал време да седне както сега, да отпусне уморено ръце на коленете си и да допусне онова, което старите очи виждат, да стигне до душата му.

Вече години бай Петко беше пенсионер и докато имаше сили, поработваше туй-онуй, за да може да праща пари на синовете си в града. А те уж бяха в големи фирми, караха модерни коли и се хвалеха със скъпи компютри, а пък все до неговата пенсийка опираха. От няколко месеца обаче някаква слабост и леност бяха налегнали стария човек. Нищо не го болеше, но се изморяваше бързо-бързо. Само като минеше двайсетина крачки, и се задъхваше, а тъмни кръгове започваха да танцуват пред очите му. Загуби апетит. Бабичката какви ли гозби не му приготвяше, само и само да се нахрани като хората. Отново въртеше любимите му зелеви сармички, с които навремето го омайваше така, както и с красотата си. А бай Петко само хапваше един залък и дълго го въртеше из устата си, докато ровеше като кокошка с вилицата из чинията.

Лека-полека свикна да се заседява на това място. Тук се чувстваше по-добре, по-силен и дори по-млад. Минало беше времето, когато от този пън се извисяваше висока, стройна топола, видяла като него какво ли не в този живот. Той още помнеше плътната сянка, която дървото хвърляше следобед върху двора пред къщата. В горещините това си беше истинска благодат за домочадието му. Под тази сянка се беше родил Петко, пак под нея позна жена си Яна, тук се пръкнаха, проходиха и израснаха децата му. До това лято…

Светкавица разцепи тогава дървото и то замалко не рухна върху къщата. Старо и изгнило беше вече, но се държеше до тази буря. Е, все някога щеше да се случи. И сякаш заедно с тополата си отидоха и силиците на бай Петко. Оттогава той загуби интерес към всичко около себе си. Живваше само когато някой от синовете доведеше любимите му внуци. Тогава очите му засияваха и от това сякаш ставаше с години по-млад. Забравяше слабостта и умората и тичаше след тях из двора на къщата.

Старецът потърка очи и отново се загледа във върховете на дърветата. Вече наближаваше Коледа и обикновено по това време върху клоните белееше сняг. Но тази година и зимата сякаш беше загубила силите си като него самия и колкото и да пришпорваше облаците, те само на дъжд го докарваха.

Светлата ивица на зимното слънце постепенно изтъняваше и даваше път на мрака, който като тъмен покров се разстилаше върху гората. Неговата гора! Под дърветата й беше израсъл, познаваше всяка полянка и ручейче, всяка долчинка и възвишение. Тук за първи път бе целунал момиче, тук се беше крил от гнева на баща си, когато се върнеше от школото с двойка по смятане. Познаваше всяко кътче, но доскоро никога не беше предполагал, че от високото гората може да изглежда толкова вечна, толкова тайнствена и величествена.

Погледна нагоре. Там облаците вече прибираха белите си платна, туловищата им посивяваха страховито и се стягаха за битка. Светкавица разсече небето и се заби някъде в средата на гората. „Боже, като лятна буря е, а пък уж е декември!”, зачуди се бай Петко, докато тътенът се разнасяше гневно по планинските била.

Първите едри капки заудряха със студена свежест по ръцете и лицето му. Чуваше ги как тупкат тихо по земята наоколо, как прошумоляват в сухите храсти, как барабанят мощно и войнствено по ламаринения покрив на недалечната пристройка до къщата му. Този звук и засилващият се студ му припомняха настойчиво, че трябва да се прибере – ей къде е. Но не искаше. Дори вдигна глава, за да може да усети дъжда по-силно по лицето си. Чувстваше се в пълна хармония със света – сега и тук, докато седеше на мокрия пън и капките го обливаха с пречистващата си ледена сила.

Затвори очи и се пренесе на друго място. Завладя го усещането, че се е слял с корените на старата топола, с коренищата на всички познати и непознати дървета в гората. Жизнените им сокове сякаш преминаваха през грапавата дървесна повърхност под него и тръгваха нагоре през тялото му, за да се слеят с капките на проливния дъжд.

Вече беше в пълна хармония с природата – едновременно и с дърветата и дъжда, със земята и небето, с водата и въздуха. Не усещаше старото си тяло. Беше се свил до една мъничка сричка от необятното Слово, с което Бог бе създал всички и всичко – само някакъв звук, който сам по себе си не означаваше нищо и оставен извън изреченото от Създателя, се бе лутал с години, за да търси смисъла си. Но сега, съчетан с всичко наоколо, знаеше, че е важен и че с неговото участие безкрайният текст вече има друга завършеност. Та това бе все едно да махнеш първата сричка от неговото собствено име. Сега Петко разбираше всичко. Време беше…

Яна го намери след кратката буря. Беше се строполил до прогизналия от дъжда пън. Тя коленичи до него, прекръсти се и погали студената му безжизнена буза. Извърна лицето му към себе си и ахна. Очите му бяха живи, както когато идваха внуците му, както когато я целуваше преди години под дебелата сянка на тополата, както когато се раждаха децата им. И гледаха към нея, но и към облаците, които, опънали белите си платна, се разотиваха от декемврийското небе. Онова небе, безкрайното, но и безначалното…