Home » ПОЕЗИЯ » НА БАЩА МИ

НА БАЩА МИ

Христо Фотев
НА БАЩА МИ

В Бургас –
на края на града,
в Бургас –
ний, бежанците, някога живеехме.
Във събота ни идваха роднините.
Жените се отделяха във стаята –
на стълбите оставаха бащите ни
и слушаха със някакво смирение
безкрайните напеви на най-старите…
А старите говореха особено
и думите им вечно ни разсмиваха,
защото не приличаха на думите,
които ний четяхме във букварите…
О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха –
безшумно съществуваха с дърветата,
с конете и ралата, и каруците.
Навярно са забравили от бързане,
уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия –
с ухаещи далечни планини,
с ухаещи далечни долини
и сребърни реки
със златни
риби.

Ний, младите, не слушахме – тежаха ни,
омръзваха ни думите на старите…
Априлската възбуда ни влудяваше.
Примамваше ни веселата ябълка.
На клоните й мятахме въжетата
и люлките ни мятаха до слънцето,
което ний докосвахме с главите си…
А старите ни гледаха със някакво
ухаещо, далечно отчаяние
и казваха, че само ние, малките,
умееме да скачаме до слънцето,
защото ние, малките, не Знаем.
Не Помним… Не можем да си Спомним.
В Бургас –
на края на Бургас…
В Бургас
ний – бежанците – някога живеехме…
Събирахме се ний хиляда Тракии,
хиляда Македонии – и няколко
жестоко-маларични Беломория
ни хранеха със рибата на Черното
и своето,
и чуждото
море.