Home » АВТОРИ » Й » Йордан Атанасов » Недописан разказ

Недописан разказ

НЕДОПИСАН РАЗКАЗ

 Йордан Атанасов

Беше дошъл по работа в градчето и нае стая за три вечери. Искаше да си отпочине в самота и забрава. Хазяйката беше жена над петдесетте, с уморено лице. Летният сезон току-що бе завършил. Помоли го да изчака малко и отиде да се пооправи. Личеше, че като курорта е запусната и тя… Морските вълни свирепо биеха по брега, влачеха водорасли и остатъци от плажуващите: бикини, тубички от масла срещу изгаряне, джапанки, недоизядени царевични кочани, използвани презервативи, приличащи на медузи.
Попита го за колко време иска да наеме стая, но без да дочака отговор, с жест го покани да влезе в хола и се поизгуби за десетина минути. Върна се с усмивка и променена визия: къса пола, косата на конска опашка, блузка с широко деколте, показваща части от запазен бюст, леко надигнат… Била сама в апартамента, да не се притеснява, може да ползва посудата, банята и други неща, когато намери за добре. Такова доверие от раз, го учуди, но пък си помисли, че има и добри хора на света.
За да благодари за гостоприемството и да се отсрами, купи печено пиле и бутилка бяло вино. Разбира се, предплати веднага наема. Разговора, по-точно интервюто, го водеше тя, вървеше в посока – семеен ли е, какви деца има, на кого са кръстени, какво работи жена му, и т.н. Гледаше я и установяваше за себе си, че е още много добре запазена: малко закръглена, леко посребрени черни коси, почти без бръчки, с живи, вече реагиращи на момента очи зад полутъмните очила. Дали би се съгласила на близост… Самецът проговори в него. Тази авантюристична мисъл го споходи внезапно, въпреки тежкия ден и натрупаната умора. Легнаха си късно, разбира се, всеки в стаята си.
Квартирантът беше в някаква летаргия – между съня и реалносттта. По едно време простатата взе „да алармира”. Стана. Отиде до тоалетната, облекчи се и легна отново. И тъкмо да продължи полусъня си, в който вече правеше любов със самотната си и любезна хазяйка, от долния етаж пуснаха пералня или нещо, което равномерно бучеше. И стържеше мозъка му. Беше към три през нощта. Нито да става, нито да чете, нито да пише или да свърши някаква мъжка работа на хазайката. А тя се оплака между другото, че имало теч в казанчето на тоалетната, крушката в коридора дала на късо и гръмнала… Все дреболии. Беше ѝ обещал на заранта да оправи казанчето в тоалетната – не задържало докрай, котлонът ѝ работел само на максималното 4, един тапет започнал да се разлепя, а прозорецът на спалнята ѝ не се затварял плътно. Усещаше се липса на мъжка ръка… А сигурно имаше и друга мъжка работа за вършене.
В другата стая тя – разведена преди три години, както разбра от разговора на масата, предизвикателно запазена, спеше спокойно с любимия си черен котарак, който тежеше колкото едно яре. По време на вечерята установи, че котаракът не го харесва: ухапа го три пъти по краката, а когато поиска да го помилва, го одраска до кръв. Може би тя ще го хареса и ще изкупи вината на животинчето си. Какво ли си мислеше сега, питаше се квартирантът. Тя надяваше ли се той да направи първата крачка, или изобщо да стане нещо… Чуваше равномерното ѝ спокойно дишане през отворените врати, мъркането на котарака. Явно, не я вълнуваше фактът, че има млад мъж на няколко крачки. Който може би мисли за нея в този момент. Но защо да го дари със себе си още първата вечер, си помисли гостът? Той би ли могъл да раздуха въгленчето на любовта, дълбоко заровено под пепелта на годините…
Възбудил илюзиите си, вече не можеше да заспи. Не би си позволил да наруши договора: хазяйка-квартирант. Виж, ако тя даде някакъв знак…
Дойде му нелоша идея идея да напише разказ, по-скоро да го конструира в главата си, както оня поет. Имаше един приятел-поет, който пишеше така стихове, т.е мислеше ги, и накрая – готови – ги записваше. Редактираше в главата си, няма чернови, преписвания един, два, пет пъти… Никаква редакция.
След като не може да заспи в прегръдките на хазайката, поне да употреби или убие среднощното време. Като се прибере, ще запише разказа на чисто, ако не го забрави. А защо не и заранта да го нахвърля като наръч пръчки от пещта на главата си върху белия лист.
Разказът като че ли сам започна да се пише…

Героят му – писател на средна възраст, беше пристигнал в забравеното от Бога и от Дявола родно село с една мисъл и цел една – да оплеви гроба на майка си и на баща си. Да се покае и помоли над тленните им останки. Упоритата и вечна трева му отне доста време. Троскота наряза ръцете му, паламидата ги набоде като с машинни игли, а магарешкият бодил се налепи по градските му дрехи, че даже и по тялото му. И най-вече по буйната коса. Не се отказа обаче. Почисти гробовете. Можеше да си спести труда, ако бе взел едно шишенце раундъп и една метличка. Но реши, че иска да види гробовете почистени и спретнати сега, на момента. Нямаше за кога да чака, идваше си само един-два пъти в годината. След като ги почисти, ще ги прелее с бутилка червено вино, ще се прекръсти и ще поиска прошка отново, ще поговори с родителите си. Беше сам в запустя­лото гробище. Утринта – хладна, но към 11 часа напече яко и слънцето го прогони. Прибра се в самотната кирпичена къща, полу­ограбена от мургавите му съселяни. Лежеше и си спомняше минали случки, събития, дати… Детството самó клекна пред него, без да го е канил… Не му се излизаше. А то нямаше и къде другаде да иде, освен в кръчмата. Там надълго и нашироко щяха да го препитват кое го е довело, какво ще прави, как върви животът в града… А той щеше да мънка неопределено, защото беше позабравил имената на наборите си, с които беше учил преди тридесет години. И реши да си остане в къщи. Но не позна. Бяха го усетили и го поканиха на приказка. След чашките, уж все по 50 грама, постепено се избистряха образите на съучениците и съселяните му. Спомени за учители и лудории допъл­нително освежиха паметта му. Накрая в прегръдки, целувки и обещания за нови срещи го изпратиха трима от най-близките му съученици…

Откъсите и фрагментите от разказа взеха да се въртят като на латерна:

Беше дошъл по работа в градчето и нае стая за три вечери. Искше да си отпочине в самота и забрава. Хазяйката – жената, около четиридесет години, с уморено лице, дълга кестенява коса и кротки кафяви очи, се зарадва истински. Лицето ѝ грейна, а усмивката откри бели запазени зъби. Курортният сезон преди месец беше завършил. Разходи се по морския бряг, който беше на двеста метра от квартирата. Морските вълни свирепо биеха по брега, влачеха водорасли и остатъци от плажуващите: бикини, тубички от масла срещу изгаряне, джапанки, недоизядени царевични кочани, използвани презервативи, приличащи на медузи. Когато се върна, видя, че се е променила: сресана на кок, поставила сенки на клепачите, бюстът значително надигнат, погледът му последва улея на жилетката, слизащ твърде надолу…
Попита го за колко време ще бъде и, без да дочака отговора, с жест го покани да заповяда при нея. Извини се и изчезна за десетина минути. Когато се върна визията й вече беше друга. Късата рокля й отиваше, защото краката й бяха стройни и изпънати. Каза, че била сама в апартамента, да не се притеснява, може да ползва посудата, банята, и всичко, когато и както намери за добре. Такова доверие от раз, го учуди, но пък си помисли, че има и добри хора на света.

За да благодари за гостоприемството и да се отсрами, купи печено пиле и бутилка бяло вино. Разбира се, преди това предплати за нощувките. Разговорът, по-точно интервюто, го водеше тя, вървеше в посока семеен ли е, какви деца има, на кого са кръстени, какво работи жена му и т.н. Гледаше я и установяваше за себе си, че е още много добре запазена: закръглена от кръста нагоре, обемен бюст, леко посребрени черни коси, почти без бръчки, с живи, вече реагиращи на момента очи зад полутъмните очила.
Дали би се съгласила на близост… Самецът проговори в него. Тази авантюристична мисъл го споходи внезапно, въпреки тежкия ден и натрупаната умора. Легнаха си късно, разбира се, в две различни стаи. Квартирантът беше в някаква летаргия – между съня и реалносттта. По едно време простатата взе да алармира. Стана. Отиде до тоалетната, облекчи се и легна отново. Беше към три през нощта. Нито да става, нито да чете, нито да пише или пък да свърши някаква мъжка работа на хазайката. Тя се беше оплакала, че имало теч в казанчето на тоалетната, крушката в коридора дала на късо и гръмнала… Все дреболии. Беше й обещал първо на заранта да оправи казанчето в тоалетната – не задържало докрай, котлонът й работел само на максималното 4, един тапет бил започнал да се разлепя, а прозорецът на спалнята й не се затварял плътно. Усещаше се липса на мъжка ръка…
В другата стая тя, разведена! От седем години. Може би ще трябват седем пъти секс, както заръчваше бай Радой Ралин на чаровните дами, склонили благосклонно на разговор с него по площад „Славейков”…
Квартирантът беше в някаква летаргия – между съня и реалността. По едно време простатата взе да алармира отново. Отиде до тоалетната, облекчи се и легна. Задряма. И тъкмо да продължи полусъня си, в който вече правеше любов със самотната си и апетитна хазайка, от долния етаж пуснаха пералня или нещо, което равномерно бучеше. И стържеше мозъка му. Беше към три през нощта. Нито да става, нито да чете, нито да пише или да свърши някаква мъжка работа на хазайката. А тя се оплака, че имало теч в казанчето на тоалетната, крушката в коридора дала на късо и гръмнала… Все дреболии. Беше й обещал първо на заранта да оправи казанчето в тоалетната – не задържало до край, котлонът й работел само на максималното 4 , един тапет започнал да се разлепя, а прозорецът на спалнята й не се затварял плътно. А сигурно има и още мъжка работа за вършене…
В другата стая тя, разведена преди седем години, както разбра от разговора на масата, спеше като че ли спокойно с любимия си черен котарак, който тежеше колкото едно яре. Какво ли си мислеше, надяваше ли се той да направи първата крачка, или изобщо да стане нещо. Чуваше равномерното й спокойно дишане през отворените врати, мъркането на котарака. Явно, не я вълнуваше факта, че има мъж на няколко крачки. Който може би мисли за нея в този момент. Но защо да го дари със себе си още първата вечер? Той би ли могъл да раздуха въгленчето на любовта, дълбоко заровено под годините…
Разбудил илюзиите си, гостът вече не можеше да заспи. Не би си позволил да наруши договора: хазяйка-квартирант. Виж, ако тя даде някакъв знак…
Не би си позволил да наруши договора: хазяйка-квартирант. Виж, ако тя даде някакъв знак…
Като латерна се повтаряха думи, изречения и желания…
Дойде му нелоша идея да напише разказ, по-скоро да го конструира в главата си, както оня поет. Имаше един приятел-поет, който пишеше така стихове т.е мислеше ги, и накрая готови ги записваше. Редактираше в главата си, няма чернови, преписвания един, два, пет пъти… След като не може да заспи, поне да оползотвори или убие среднощното време. Като се прибере, ще го запише на чисто, ако не го забрави, а защо не и заранта да го нахвърля като наръч пръчки от пещта на главата върху белия лист…
Разказът като че ли сам започна да се пише…

На това място мисълта му секна, защото едновременно със силната пръдня на заспалата жена, която го събуди окончателно, котаракът изврещя. Вероятно го беше затиснала с тялото си, подсъзнателно обръщайки се, за да облекчи по-лесно стомашния тракт…
Чуха се успокояващите й думи и ласките по гърба на домашния любимец. В тъмнината проблясваха електрически искри, които оформиха няколко кълбовидни мълнии. Те плавно и спокойно се разхождаха из стаите на къщата. Като балони от сапунена пяна. Или по-скоро като извънземни. Пулсираха, уголемяваха се, удължаваха се, свиваха се. Като живи. Може би търсеха остър предмет, където да освободят напрежението си.. Минаха край главата му, наелектризираха косата, тя се изправи. Квартирантът се изплаши и се зави през глава.

И разказът така си остана недописан.

ЙОРДАН АТАНАСОВ

yordan-atanasov-03

Йордан Атанасов

Йордан Атанасов е роден в гр. Брауншвайг, Германия.  Завършил електротехникум в Ст. Загора, а след това Икономика на промишлеността във ВИИ “Карл Маркс” и радиожурналистика в СУ “Св. Кл. Охридски”. Бил е редактор във в. “Марица-изток” и директор на в. “Синя поща” – Стара Загора. В момента е председател на читалище “Даскал Петър Иванов” и главен редактор на в. “Литературен глас”. Член е на Сдружението на българските писатели, носител на наградата за литература и изкуство “Николай Лилиев” на Общинския съвет – Стара Загора и на награди от национални литературни конкурси (Поморие, Сливен, Бобовдол, Кремиковци, Димитровград и др.). Има публикувани стихотворения в списанията “Септември”, “Пламък”, “Демократически преглед”, “Тракия”, във вестниците “Пулс”, “Литературен фронт”, “Труд”, “Литературен форум”, “Другата аудитория”, “Сега”, “Стършел” и др. Участва в редица сборници и антологии. Превеждан е на френски, руски, гръцки и белоруски език. Автор на стихосбирките: “Токов удар” (1989), “Невидима рана” (1992), “Монолог на дресьора” (1993), “Вода, пясък и дух” (1997), “Душата се завръща” (2000), “Овъглена светлина” (2002), “Страсти и гео-графики” (2003)”, сборника с разкази и пътеписи “Пясъчни видения” (2014)  и на романа “Хамовото семе” (2011).