Home » ПОЕЗИЯ » Оня кораб

Оня кораб

ОНЯ КОРАБ

СТАНА АПОСТОЛОВА

Stana2Стана Апостолова

Аз съм в окото на бурята
в оня кораб изгубил посока
вярвам в близкия порт
който сигурно не съществува.
Но не губя кураж
– всички корабни плъхове
са останали все още на борда,
не бихме потънали.

Сгромолясват се облаци,
пенливи вълни ни обливат
Моряците вдигам на бунт
– правя примка за капитана.
И не губя кураж
– пиесата се играе.
На сцената ги няма актьорите
от последното действие.

ЗАБРАВИХ

Забравих ли аз любовта?
Забравих.
Защо сърцето ми е сухо?
Нощем се питам,
но няма отговори без онази
игра на сухия разсъдък
с възбуждащото вдъхновение,
дошло от въображаемите светове!
А те са си заминали от мене,
верни приятели, но ужасени
от неизбежна тленност.

Говоря ли ти същите слова?
Говоря.
Защо наоколо е глухо?
Вече са пепел…
Дори в театъра на сенките
не могат да се слеят със абсурда
на познавателното битие,
отчитащо единствено потребността,
несвободата на оцеляващия,
вкопчен в живеенето като всеки,
осъден на изчезване.

ЛОГИКАТА НА ЖИВОТА

Разумно ли е да повтаряме едни и същи грешки?
Не е разумно.
Но го правим.

Достойно ли е да се хващаме в едни и същи смешни
стари капани?
Не е достойно.
Но попадаме.

Човешко ли е да очакваме трепетни, гузни, грешни,
да ни обичат?
Съвсем човешко.
Но не обичаме.

Логично ли е да ни се случва животът грозен днешен?
Логично следва.
Но го отричаме.

ЗОРАТА

Зората на разсъмване яде мъглата.
Небето е счупено стъкло от изкуствен сапфир.
Хоризонтът разлива мастилото си,
очертава скелета на изгрева,
а слънцето го подпалва
бавно, боязливо, със слаби отблясъци.
Сърцето, ленив крокодил в непознати води
се надява на плячка.

НОЩ КРАЙ ЗАЛИВА

Приплъзва се вълната укротена,
сломена се прибира в утробата на залива,
прегърнат от нащърбени скали,
някак нелепо извисени.
Аз съм смалена.
Някъде в небето плава остров.
Закотвя се във моите очи.
Мълчи за тези преди мене.
Уголемена го поемам
и го пренасям в бъдното.
Съмва се. Солената вода ме приласкава.
Облива ме със морска пяна
и се разтварям като сол,
като любов и болка,
като страдание…
Победена съм.

В ЛОДКАТА

Концентричните кръгове във водата ме плашат.
Вероятно ме замерват с камъни.
Водата е мътна, а наоколо гъста мъгла
– не виждам брега дали е наблизо.
В лодката не се чувствам уютно.
Опитвам да си служа с веслата,
не успявам и я разклащам.
Вкопчвам се в напречната дъска,
успокоявам сърцето, додето
цопва отново камък в мътната черна вода.
Този път гледам концентричните кръгове с други очи
– изглежда брегът е все още наблизо.
Отново захващам веслата,
не личи, но с голямо усилие дърпам
и лодката тръгва.
Може да стигна брега, където ме чакат с камъни,
или да се отдалеча в дълбокото езеро…
Избирам на сляпо посоката.
Докрай ще положа усилия!
Не помня как съм попаднала в лодката ,
защо съм сама, но храня надежда.
На какво се надявам?
Няма да разбера…

ПЪТУВАНЕ КЪМ ВИЕНА

Широка магистрала, пред колата
търкаля се провиснало небе,
в очите жадни сладостно се мятат
картини панорамни. И боде

сърцето неочакваният смут,
дали в града мечтан като пристигна,
със сгради и величия прочут,
смирение отвътре ще постигна.

Смрачава се и бавно тъмнината
във пазвата си скрива върхове.
От магистрални лампи светлината
кръстосва шпаги с мои светове

и страстното желание въздига
духа ми, както винаги свиреп
и неподвластен, дързък, недостигнат
изтласква суетата ми напред.

Изливат светлина жълтозелена
лъщящи фарове със поглед свеж.
Смалявам се нищожна и смирена.
И нисша духом води ме копнеж…

АЗ СЪМ ВЪЛНА

Аз съм вълна,
която бърза към брега, където
превърната във бяла пяна ще остана.

Родила съм се
гълтайки морето.
Донесла съм печал,
облаците плачат със сълзите ти,
а бурите са неизбежни,
защото съм поела
цялата безбрежност
на живота.

Не помня.

За мене ти си онзи бряг
към който се стремя.

ДУМИ КУРШУМИ

Как чакам вест, как чакам гост,
макар тревожно.
Въпрос на чест и толкоз прост,
а невъзможен!

И пак възторг неясно как
гори у мене.
А мисълта подобно рак
назад поема.

Мечтаехме земя без зло
и без прегради
и знаехме, какво тегло
ще се изстрада.

Когато с гръм се провали
светът създаван,
камбанен звън те повали,
а аз оставам.

Сега със счупено сърце
събирам думи
и със треперещи ръце
редя куршуми.

СТАРИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Толкова приятели, приятелки
– мигове незабравими,
споделени тайни,
спорове в съгласие,
усмивки през намигания,
смях…

Дрешникът на спомените пълен,
а нямам сили да нареждам,
и да изваждам в паметта,
стари вълнения …

Забравиха ме старите приятели,
а спомените овехтяха…

КОЯ БУРЯ ?

Вятърът взривява тежките облаци.
Притъмнява и сенките стенат.
Гърми пороят. Градските улици
опустяват за миг. В безистена

се чува пращенето на стебла,
писък от скършените дървета.
Изсипват се потрошени стъкла,
скърцат спирачки, летят павета.

Скрита съм, добре подслонена,
попаднала сред случайни хора,
слушам бурята защитена.
Дъждът излива се без умора.

Нали съм добре и на сухо,
защо се чувствам така отчуждена?
Коя буря ме счупи духом?
Кой вятър ме смачка, че съм сломена?

НЕЩО ХУБАВО

Нещо хубаво искам, нещо вълнуващо.

Цъфтящи храсти в широки поля,
летяща птица с прозрачни крила,
песен с горестна нежност изпята,
безбрежност на дух необятен
и непонятното чувство за красота
в което няма ни интерес, ни суета,
тези фини форми на принуда…
Слънцето на хубостта
да озарява сърцето ми с чудо,
наричано от всички Свобода.

Защото аз съм ти.

Нещо хубаво зная, нещо вълнуващо.

Живях в слънцето на хубостта,
топях в душа сълзи от радостта,
дошла от думи звучни, бели,
без ехо в пустотата отлетели.
Случилото се умира, вече зная…
Трохи от мигове ме водят към безкрая,
оставени от живия живот следи,
рисувани от свобода.
Въображението както преди
ми носи иманентна Красота.

Защото ти си аз.

Нещо хубаво чакам, нещо вълнуващо.

ВЕТРОВЕТЕ

Днес многострунни ветрове,
разюздани и лекокрили,
изглежда цели светове
да смаят с песни са решили.

В косите на върбите те
се приласкават и утихват,
сякаш душата на дете
отнякъде им се усмихва.

После под капчица роса,
нежно целуват диво цвете.
Тръпчиво сладък аромат
до мен довяват ветровете.

БОЖУРИ

Тази сутрин
зелените юмруци на божурите
се готвят да убият нежността ми.
Когато слънцето изгрее,
ще разцъфтят с дантелени листенца,
разкошни в своите къдрици,
розови и бели,
ярко червени
и карминени.
А чувствените пръсти на зората
ще ги докосва
по начин, който подлудява…
Стаявам дъх, сърцето ми тупти,
очаквайки разсъмване.
Божурите в градината
са стиснали юмруци.