Home » АВТОРИ » Г » Георги Ангелов » От кого да се науча на смирение?

От кого да се науча на смирение?

От кого да се науча на смирение?

Познавах толкова поети –
не го притежаваше никой.

А баща ми си отиде рано.

И се обърнах към природата, но тя
бе мълчалива.

Успях все пак да чуя нечий полъх:
“Внимателно везната балансирай –
в смиреното достойнство
е средата…”

Сега да видим кой ще ми покаже
какво е и
нетрепваща ръка.

 

***

На Георги Н. Николов

А време няма.
Тътенът приижда.

Не вярвам да го чувам само аз.

Все пак е жалко.
Ефектът на 100-те маймуни
до българина ще достигне
след една космическа година.

И викам във ушите на сърцето си,
и викам с глас
в пустинята: Прогледнах.
Самичък съм, не ме сподири никой.
Освен сърцето на една жена.
Не ме сподири никой друг от тези,
които тътенът ще помете
като парцалени,
лениви кукли
надолу по широката пътека
към кратера,
описан от Йоан.

На своя Патмос жилите на листа
внимателно броя
и се усмихвам
на облаците, дюлята и коса,
понесен в накървеното небе…

***

 

СТАРА ПРИКАЗКА ЗА НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД

Пасторалът, ведрият, ширинее мамещо…
Малките прасенца с розов ярък тен.
без да подозират в перспектива драмата
вълк усмихнат срещнали в пролетния ден.

Той ги омагьосал с деликатност ласкава,
колко толерантност вълчата душа
е за тях побрала. Казал: Край със маските!
И побратимени тръгнали пеша.

Безподобно честен, с мъдро благодушие
просветил ги с времето за какво ли не –
за правата свински дълго те го слушали,
кой, кога във времето им ги е отнел…

После им показал някакво стъкло –
друга вълча мутра гледала оттам
и зачуруликала кой е с потекло,
кой звезда е, кой пък си е май за срам.

А за срам безкраен се оказал той –
именно битът им недодялан, жалък…
Нямало насилие, нямало и бой.
Всичко се развило бързо и банално.

За да си отдъхнат, ги снабдил с бутилка.
За да се предпази, дал им Парламент.
В него влязло всяко, щом му се умилква.
Назначил си после даже дисидент.

Чалга, порно, кино, шоута им стъкнал,
за да не измислят някоя беля,
докато работят за вълка – до мръкнало,
в родните, предишните, ласкави поля.

В свинската йерархия класа се завъдила
привилегирована, близка до върха,
своите намразила, своите осъдила,
докато се ровела в собствена леха.

И така със времето нови поколения,
дръзки, необучени сграбчвал вятър зъл.
Ала ги връхлитало черно раздвоение
и дори се питали: Имаше ли вълк?

Вълци, казват, имало – мислели прасетата -,
но пък са изстрадали от човешки гняв.
Що хилядолетия ги гърмят в деретата
хората, проклетите. Да, Вълкът е прав!

После заумували, бедните, наивните,
те, предназначените за месо и мас:
“Нашите виновни са, да ги резнем с бивните..,
Стигали са ни грабили! Да издигнем глас!”

– Тъжна свинска армия, тъжна и обречена… –
мислел си в покоите онзи вълк добър. –
Вълците навлекли пак свински кожи, вече са
откога приготвили стария сатър…

…………………………………………….

Сменят се епохите, вечни са прасетата.
Плавно скотобойната ги коси наред.
Носи се в пространството, скърцайки, планетата
към неописуем Нов световен ред.