Home » КРИТИКА » Георги Н. Николов » От перваза син на времето…

От перваза син на времето…

ОТ ПЕРВАЗА СИН НА ВРЕМЕТО…

Георги Н. Николов

Отдавна вече Петър Андасаров е емблематично име в съвременната българската духовност. Той запечата, надграждайки и днес яркото си дарование, в редица запомнящи се книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Сред които ще спомена, без да претендирам за изчерпателност, „Нося те в очите си”, „А е толкова рано за сбогом”, „Преди да ви повикам”, „Слънце между нас”, „Безсмъртничета”, „А ме боли от нежност”, „С очи те търся”, „И няма връщане”, „Ти освети небето на душата ми”, „Иде хубавото време”, „До поискване”, „За цвят копнея”, „Да си влюбен”, „Като дългото ехо на песен”, „Когато сенките се удължават”... И като необходимо уточнение ще добавя, че стиховете му са преведени на руски, белоруски, чешки, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски и арабски езици. Това международно признание кара читателя да се взре с особено внимание в лириката на Андасаров. И да се слее в широката й мащабност със стихове-спомени, стихове-предчувствия, стихове-изповед… Акварелна панорама на осмислената поетична орис. В която се преплитат, като ярки шевици, годините на детството и зрелостта. В нейния център е вградена иконата на живота, обкичена с пролетно-есенни цветя. Такова впечатление ражда в съзнанието ми създаденото и създаваното от Петър Андасаров – един от ярките представители в мозайката на нашата литература. Можем да го оприличим на химн за привидно делничната личност, олицетворяваща своето време. Родена в селска прегръдка, но литнала над пулса на града. Носеща кръста на цветни спомени, заспали под схлупената стряха някъде назад в годините. Където мили образи, под купола на вечността, тихо бдят над забравените стъпки към дома. И те не са сами. Кръвта им успокояващо пулсира в нашите вени. Неволно търсим топлото докосване на ръцете им. Сякаш разтваряме албум с ретуширани снимки, където се гушим и ние: в детството, в нетърпеливата младост или в мига на сбогуване. Вече поели кръста на собствената си орис, изглеждаща толкова привлекателна и безметежна. Но когато разберем, че отреденото ни време почти изтича през стрелките на биологичния часовник, се връщаме обратно. Къде? Защо? Има ли смисъл, щом пред нас отваря двери само старостта? „Да, има!” – отговаря поетът. Защото в миналото и в приемствеността на родовата традиция през безчет поколения се корени и нашето израстване в мислещи човеци. Тръгнали от ласката на майчиния скут, за да дадат от себе си нещо на света. Овехтялото семейно гнездо е дълбоко запечатано в мислите на сърцето и за него се сещаме все по-често, надвесени над бездната на вечността:

Приседнала на прага на деня

тя детството ми кърпи мълчаливо

с конци от слънце в слънчева игла,

за да е дрехата му по-красива.

И в унеса на този слънчев блян –

да гледа как посред света минава

живота ми – и хубав, и голям –

от взиране денят й ослепява.

И виждам – с лъч от него, с бод последен

тя слънцето за дрехата зашива.

Иглата гасне в пръстите й ледени

и с тъмното мълчание се слива… „Мама детството ми кърпи”

Съвсем условно, тематичният избор на Андасаров прави анализ на пътя между селото и града. Разгръща емоционална панорама на процесите, довели до смяна на нивата със заводския цех. Разкрива и постепенната промяна в психологическата нагласа на личността, привидно изгубена в тътена на градската улица. Подобен подход не е чужд на редица поети от 50-те г. на миналия век и до сега. Разликата между тях е как интерпретират мотивите на стародавния бит върху урбанизираните контури на съвремието. Дали с декларирана кабинетна носталгия по отминали години, които няма да се върнат. Или, с аналитично вникване в обществените процеси. Развиващи се в орбитата на света и даващи свой модел на гражданската пирамида у нас. Като със средствата на художественото творците заличат границата между двете символни понятия и изведат на преден план ролята на личността. Разчупила рамките на „местно” и „национално” в името на бъдещото време… Наистина, темата за селото е сред водещите в творчеството на Андасаров. Тя е зноен летен пейзаж, или сянка на облак, литнал във висините. Пътеки, минзухари… птици и благословения на полето труд. Чиято най-висша награда е ароматният, честно спечелен самун хляб, разчупен от корави длани. Но авторът не е само изповедник на копнежа по заглушена в паметта, идеализирана архаичност. В символите, във великолепно композираните природни химни и силуетите на обични люде, неизменно пулсира алегоричен контекст. Той е философски израз на нещо много по-дълбоко: за смисъла на нашето съществуване. С мисия ли се раждаме? Или трябва покорно да гравитираме в хода на годините, до последна глътка въздух? Какво е значението на отделната личност за хода на историята, когато тя сменя нравствените си ценности?

Кой къде е, какъв е – не знаем,

кой истина носи, кой крие лъжи;

кой дава честност назаем,

кой върху чуждия гръб лежи. * * *

Тези кратки редове само бегло докосват творчеството на Петър Андасаров. Истинското му богатство се разкрива с дълбоко познаване на казаното от него. На мен лично, по далечна аналогия, то настойчиво припомня „Четирите годишни времена” на Вивалди. Защото и тук имаме пролетта на детството, зноя на съзидателната личност, тихо пристъпващата есен… До зимата е далече, пък и кого радва зимата в нечий живот? А може ли да има човешки живот без зима? Да, разбира се… В многоцветната лирика на Петър Андасаров: мъдра, човечна, добронамерено-критична. Изповедна. И прилична на проповед от амвона на битието. В чието послание изгревът и залезът на живота са втъкани в една обща нишка, очертаваща нравствените контури на всеки от нас. С които ще бъдем запомнени известно време, или пък равнодушно заличени от съзнанието на околните. Създаденото от Андасаров е достъпно, разбираемо и изпълнено с много топлина. То разкрива свой собствен творчески път, изминаван в неспокойно равновесие със света и със самия себе си. В аналитични прозрения за стойностното в забързания ни делник и за доброто и злото в него. Поетът обича хората и това се чувства във всеки стих, във всяко негово изречено послание. Да обичаш хората днес, а не само себе си, е особено трудно. И това качество на Петър Андасаров, изсечено в безспорния му талант, ни изпълва с доверие. Което, струва ми се, е най-голямото признание за всеки автор…