Home » КРИТИКА » Поезията като дъжд

Поезията като дъжд

Споделено за книгата на Милка Стоянова „Мимоходом” от Стана Апостолова

covermilka-1

Поeтът трябва да умее да вижда и чувства красотата на живота. За източник на вдъхновение може да послужи всяко събитие. Главното е творецът да се отнася внимателно към всичко, което го окръжава. В поезията на Милка Стоянова внимателното вглеждане е всъщност вродена деликатност на душата. Иначе казано, поетесата пише с широко отворени очи и сърце. Цитирам:

„Вървим

и повдигаме поглед

или го свеждаме – все едно –

търсим.”

Или:

„Но днес –

ах как сияе хоризонтът от любов,

ах с каква радост моряците се завръщат.”

Истински чистата поезия изисква от своята жрица неограничена възприемчивост на душевното преживяване, подвластно на висшето вдъхновение. В словото умът, като начало на самоутвърждаването на човека е най-близко до духа. Ще насоча вниманието си именно върху фундаменталното за авторката отношение между език и образ, между наративно и описателно, между “литературно” и “живописно”.

„Фиордите навлизат

дълбоко в паметта.

Стръмно се издигат бреговете в съня,

но се ронят.”

В тази многопластова поезия всичко израства от една сърцевина – от невъзмутимостта на духа, от способността светлината да посочи спомена „преди дума да хвърли мрежата си за мисли”.

Разбира се тази лирика в голяма степен е продиктувана от реалиите. Но поетичният глас е по-скоро на метареалист, съзиращ и съзиждащ сложни и многомерни поетични светове. Няма поет, който да не се вълнува от вечните въпроси за добро и зло, смисъл на битието, живот и смърт, щастие и постижимо ли е то, но основното в стиховете в книгата „Мимоходом” са прозренията за взаимодействието между материално и идеално, вечно и тленно, божествено и земно. Например:

„ А нощем пред огледалото се взираме и търсим Бог. И Бог

се взира…”

Основна тема на съвременната поезия безусловно се явява проблемът за личностната самоидентификация. Търсенията на нови форми и изразителни средства продължават в поезията на Милка Стоянова, защото това е неминуемо, за да се избегне стагнация и самоповтаряне.

Внедряване на текст в текста – вмъкването в градения от текста свят на други, микросветове, отваря възможността за изкачване по спиралата на една смислова безкрайност. Тук не е достатъчно като в стиховете за любов и природа да се изразят чувствата и настроенията с поетични изразни средства – необходимо е да се разполага с определен жизнен опит, с дълбока съприкосновеност с другите, но и ясна собствена позиция.

Постигането на експресивното въздействие на стиха започва от интонацията на фразата. Богатата метафоричност не е самоцелна, не е претенциозна, а възниква органично, защото няма друг език за вътрешния свят на преживяването. Тук сякаш всяка най-невинна дума може да попадне в символно значение.

Четенето на тези стихове е много по–вариативен и динамичен процес, който не се ограничава до запълването на празнотите между различните пластове на творбите от въображението на самия читател. Литературните произведения никога не са частни творения на автора. Те зависят от съучастието на читателя. Крайната точка на всяко стихотворение е живото преживяване на хората. Всеки поет търси съпреживяването на четящия, което можем да наречем екстаз на отъждествяването. Защото субективното съпреживяване е обективно отъждествяване с цялостното поетично внушение. Мене най-съкровено ме докоснаха следните стихове:

„ Насред града

музикант.

Дрипав от обувките до шапката –

плъзга душата си по струните на цигулка

виртуозно.

Паничката се пълни със стотинки.

Причудливата съдба върти

непрестанно калейдоскопа

на скритите причини. И неочаквано – той

седи на тротоара,

крепи всемирната хармония.”

Какво по-въздействащо разкриване на аспектите на човешкото същество и неговите светове. Движението на усещанията от съприкосновението с поезията на Милка Стоянова е фундаментално кръгово. Винаги се отварят нови перспективи на разглеждане, сменят се цветовите гами, откриват се нови смисли.

Например в стиховете посветени на Ирина Войнова:

„По отвесния път –

невидими градини.

Там берат метафори поетите.

Тук

се разстила път към поредното лято.

Паркът е избуял. Гласът на цветовете –

по-висок

от гласа на птиците.”

Най-покоряващо е чувството за свобода. Онази безграничната отвъдна и безкрайна свобода на духа, която притежаваме и която е иманентна за поетичното слово.

Цитирам една от последните строфи в книгата:

„ Трябва да е бил

много самотен светът, отпреди стиховете

да завалят като дъжд.”

Да, поезията на Милка Стоянова е като дъжд, всепроникваща, естествена и живототворяща.