Home » АВТОРИ » Н » Начо Христосков » Последното писмо на И.Х. до Бог

Последното писмо на И.Х. до Бог

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА И. Х. ДО БОГ

на сина ми Митко – с обич

НАЧО ХРИСТОСКОВ

И. Х. не обичаше изречените думи. В общуването помежду си хората казваха толкова много думи, че ако всяка една от тях се записваше, сигурно щеше да се получи чудовищно огромна книга, която да затисне и погуби с тежестта си всички… Поради тази причина И. Х. почти не говореше, а от много години само четеше и пишеше. Не че беше някакъв писател, амбициран да смае света с умотворенията си, психически болен или пък искаше да впечатли околните с някаква ексцентричност.
И. Х. беше обикновен човек като всички останали хора. Живееше на най-високия етаж, имаше жена и деца, ходеше на работа и се връщаше у дома си. В свободното си време най-вече препрочиташе Библията и пишеше писма до Бог.
Съседите не разбираха странния му, различен от техния, начин на живот. Не им пречеше с нищо и макар че помежду си понякога го одумваха, никой от тях не го смяташе за луд, смахнат или нещо подобно. Не го считаха за такъв, дори и на Великден, когато повечето от тях отиваха в църквата да почетат Възкресение Христово, а той не отиваше с тях, ами затворен в дома си на най-високия етаж пишеше поредното си писмо до Бог.
Световната мрежа на интернет все още не беше стигнала до Небесното царство и Бог със сигурност нямаше нито собствен имейл, нито профил във Фейсбук. По тая причина, въпреки че притежаваше личен компютър, И. Х. нямаше как да стигне по електронен път до Него.
Ето защо И. Х. продължаваше да пише писмата си до Бог на най-обикновена хартия и да му ги изпраща с най-обикновен плик. Разбира се, не ги пъхаше в обикновените пощенски кутии, а просто оставяше писмото върху високата дървена тераса, от там вятърът го поемаше и издигаше нагоре в небето….
И. Х. беше сигурен, че писмата му стигат до Бог и той ги прочита. В това той се убеди още в утробата на майка си.
Раждането на И. Х. беше продължително и трудно. Цялата облята в пот от родилните мъки, майка му напрягаше до крайност всичките си душевни и физически сили, за да роди детето си…
В майчината утроба И. Х. написа и изпрати първото си писмо до Бог: „Господи велики, помогни на мама да не страда! Моля те, милостиви Господи!”
И. Х. най-сетне се роди и проплака… Майка му притисна голото му телце до гърдите си… В уморените й очи грейна цялата слънчева радост на небето…
В следващите много години след това И. Х. написа и изпрати още много писма до Бог. Съдържанието им не беше нещо необикновено. В тях го молеше за най – обикновени човешки неща – да живеят с жена си в любов и разбирателство, да им се родят здрави и читави деца, да има достатъчно хляб и вода да ги отгледат, да не мразят и да не бъдат мразени от околните….
През годините И. Х. никога не се усъмни, че Бог може и да не чете писмата му. Не изпита и капчица съмнение дори и тогава, когато му написа и изпрати писмото си за сляпото момче.
На едни от съседите им се роди сляпо дете. Виждайки огромната мъка и страдание в очите на зрящите му майка и баща, И. Х. написа и изпрати поредното си писмо до Бог за помощ… Водиха сляпото дете на какви ли не лекари, знахари и врачки, ала напразно – то така си и остана незрящо…
На поредния Великден, облечени празнично, повечето от хората отново се запътиха към църквите, за да изрекат своите молитви.
И. Х., вече на преклонна възраст и с напълно побелели коси, отново седна пред хартиения лист. Децата му отдавна се бяха задомили щастливо и живееха по други краища на света далече от него, жена му почина миналата година и той остана в дома си сам. За първи път И. Х. написа и поиска в писмото си до Бог нещо единствено и само за себе си: „Господи, останах сам, абсолютно сам. От самотата ли, от годините ли, прости ми, но сякаш започнах да се вдетинявам. Толкова неистово искам да видя мама, да ме погали, да ме притисне до гърдите си, да си поплача… Милостиви Господи, моля те! Искам да видя мама!”…
Два дни след това писмо, незрящото съседско момче, вече строен младеж, почука с бялото си бастунче на вратата на И. Х. След като не чу отвътре никакъв звук, то я отвори бавно и влезе.
На пода в стаята бастунчето му докосна мъртво човешко тяло. Незрящото момче се наведе, сложи потрепващата си длан върху вече изстиналото чело на безжизнения И. Х. и в тоя миг… прогледна.
На грейналата пред очите му светлина то прочете последното писмо на И. Х….
В бялото поле, със светлосиньо мастило, топнато в мастилницата на някой небесен облак, Бог собственоръчно беше написал: „Да бъде!”