Home » КРИТИКА » Анжела Димчева » Почерк от вкаменени викове. Калин Донков – материя от граничности

Почерк от вкаменени викове. Калин Донков – материя от граничности

Почерк от вкаменени викове. Калин Донков – материя от граничности

Анжела Димчева

Етикетирането на дадено творческо състояние винаги ми се е струвало като пашкул, който рано или късно ще се взриви – независимо дали става дума за литературно категоризиране или за обособяване на групи със запазена марка в друг вид изкуство. Презумцията да вкараш някого в теоретична рамка – уж за по-прегледно – е отречена отдавна от световни имена на словесността. И причината е елементарна – нито един теоретик не познава цялото творчество в света или дори в дадена национална литература, за да може преценката му да е донякъде обективна. Жан-Клод Кариер е безапелационен в пародирането на наложените ореоли: „Колко ли са „великите автори“, за чието съществуване изобщо не сме узнали? Макар че и без книги славата на автора може да е огромна. Тук се сблъскваме с понятието „призрачност“. Може би най-великият писател е онзи, от когото не сме прочели нищичко. Очевидно върховете на славата са пренаселени от анонимни гении… Истинският Шекспир потъва и изчезва в славата на Шекспир. Без творчеството си Шекспир би бил никой. А творчеството на Шекспир и без Шекспир щеше да си остане творчество на Шекспир.“[1]

На този тавтологичен парадокс отговаря Умберто Еко, провиждайки ролята на критическото или медийно обговаряне, което „оцветява“ възможното признание или непризнание на дадено произведение: „Върху всяка книга с течение на времето се натрупват всички тълкувания, които сме направили… За да може един шедьовър да стане шедьовър, е достатъчно да стане известен, т. е. да погълне всички тълкувания, които е предизвикал.“[2]

И тук стигаме до етикетирането в нашата литература, и по-конкретно до щемпела „тиха лирика“. Нямам намерение да го опровергавам, само ще поизтупам несъстоятелните му параметри, особено по отношение на Калин Донков.

Появил се като привидно интонационна характеристика за поезията на 6-7 съвсем млади автори, дебютирали в края на 60-те, този щемпел се разраства, „оплодява се“ с подвидове – разграничени на социална или философска основа, увеличава гравитацията си, поглъщайки на поколенчески принцип още десетина поети, които нямат нищо общо с първоначалната визия на кръстника проф. Пенчо Данчев. Тогава, в началото на 70-те, присъдата „Тиха лирика“ е приета с достойнство от набедените поети: Иван Цанев, Калин Донков, Петър Анастасов, Андрей Андреев, Иван Станев, Симеон Манолов, Тодор Копаранов, Калина Ковачева, Екатерина Йосифова и Живка Балтаджиева. (Всички те са „под ножа“ на критика-корифей, макар и с различни уговорки.) Техният стил е определен като „камерен“ от Пенчо Данчев, нещо повече – той се безпокои, че е налице „хипертрофирано разрастване на някои камерни жанрове на лириката, явни са и елементите на анахронизъм“[3]. Интересното е, че през 1972 г., когато в сп. Септември“ се появява статията на Пенчо Данчев „Наблюдения над младата ни поезия, раздел „Тихата лирика“, вече са се състояли няколко дискусии в медиите (не само с писатели и критици, но и с учители, читатели, читалищни дейци) – постъпателно е нагнетявано общественото мнение в търсене на формулировка за общ надслов спрямо появилите се нови поети през последните пет-шест години. След тоталната хегемония на Априлското поколение, продължила повече от 10 години, явно литературните законодатели са били подвластни на нетърпението да формулират нов поколенчески феномен. В това отношение много точни са наблюденията на Гергина Кръстева, която в статията си „Иде ли смяна?“[4] детайлно проследява дискусиите в сп. „Пламък“, в. „Пулс“, сп. „Септември“, в. „Литературен фронт“ около първите и вторите книги на десетина млади поети и категорично формулира причината и следствието за възникването на понятието „тиха лирика“: „Все по-честото повтаряне на едни и същи имена в периодиката постепенно гради модел, при който няколко поети (представени най-често от дебютните или вторите си книги) биват обвързани помежду си като представители на новото поколение. Този модел постепенно получава критическа устойчивост, а „списъкът“ периодично нараства с нови имена.“ Гергина Кръстева акцентира на реалното недействие на този зададен модел, който във времето така и не се потвърждава: „Тезите на Данчев не предизвикват особени дискусии.“

И защо ли да предизвикат, когато е било очевидно, че голяма част от набедените за „тихи“ поети всъщност нямат нищо общо с тишината – нито като звуково явление, нито като пластическа характеристика на образната им система. Всеки един творец от включените в групата е пределно и достатъчно оригинален, жестово различен дори в отделните си творби, стремящ се към провокативност на ниво почерк, диалог, социално поведение, знания за света…

Едно от най-дискутираните имена от Пенчо Данчев е на тридесетгодишния тогава Калин Донков. Той е включен на второ място сред „камерните, тихите, нежните, шепнещите“. Професорът, официален законодател по това време на литературните процеси, намира, че „на лирическия инструмент на Калин Донков е поставена сякаш сурдинка“[5]. Вероятно тогава неговите обобщения са звучали абсолютно идейно-праволинейно, но днес ни изглеждат смехотворни: критикът се учудва как така стихотворението „Сантиментална заря“ притежава сантиментална окраска, а не е патетична, тържествена, героическа ода. Данчев директно обвинява Донков, че е плах в изказа си, че прекалено често употребява наречия, изразяващи неопределеност: „може би“, „навярно“, „някак си“, „странно“, „необяснимо“. Признавайки дълбочинната красота на метафоричните състояния в пейзажите на поета, критикът не пропуска да иронизира влечението на Донков към лилиевско-дебеляновската традиция: „Притъпеният слух и зрение към ритъма, към нерва на нашето време го държат в плен на типичния, старомоден символистичен шаблон, който е бил лош белег дори в епохата на символизма“[6]. И накрая Пенчо Данчев обобщава, превръщайки поета в персонаж на страховита импресионистична, безнадеждна картина: „Лирическият анахронизъм, който не е преобладаваща черта в лириката на Калин Донков, е течение, което го тегли към тихи, застояли води.“[7]

Всичко това „зеленясало впечатление“ Пенчо Данчев е придобил от първата стихосбирка на поета „Априлски хълмове“ (1970). А какво всъщност четем в нея?

Първо, авторът на предговора към книгата Иван Давидков съвсем доброжелателно отбелязва, че младият поет е чужд на самопоказването, ненавижда героическата поза, възторжен е по детски под влияние на делничните чудеса, подкупва читателя с искреност и още: „Той ми прилича на пролетна вода – забързана, лъкатушна, – която още не може да намери своето корито.“[8] И нито намек за така натрапващите се според Пенчо Данчев миньорни полутонове, притихнали микропластики, иносказателен сантиментализъм.

Второ, само няколко години след „тихата“ присъда на професора младият критик Минко Бенчев излиза в общественото пространство със обширна статия, озаглавена „…И прераздавай своя най-човечен жест!“. В нея той аргументирано се противопоставя на „критическия класьор“, лепнал на едно цяло поколение „етикетчето „тиха лирика“: „Ще се задоволя само да изкажа силното си съмнение към опитите да се търси непременно право пропорционална зависимост между значимостта на един поетически факт и силата на гласа, с която е изказан. Един по-интимен подход към важните социално-нравствени, граждански, морално-психологически проблеми на битието ни все още не означава компрометирането им…“[9].

Сега вече Минко Бенчев разсъждава и достига до есенциалното в поезията на Калин Донков, облягайки се на истински шедьоври във втората книга на поета „Внезапна възраст“ (1974), където за първи път се появяват широко известни и днес творби: „Незабрава“, „Песен“, „Отговорен за снега“, „Внезапна възраст“, „Като сол“, „Хляб и вино“, „Надеждата“… А малко по-късно в стихосбирката „Риза за ближния“ (1977) литературното общество у нас разбира, че „тихото“ е абсолютен нонсенс, когато става дума за Калин Донков. Появили са се философските емблеми, които завинаги моделират един авторски стил – неподражаем в афористичната си лаконичност, оксиморонна ироничност, тонална пластичност, метафорична притчовост: тук са и до днес невъзможните за имитация творби „Материя“, „София“, „Мотив“, „Светлопис“, „Август“, „Камертони пеят“, „Бавно лято“. Все стихотворения, които през идващите десетилетия ще бъдат включвани в десетки антологии и в следващи книги на автора, ще прескачат границите на четящите, за да се превърнат в разпознаваеми текстове на песни и така да изпълнят мисията си на антитихи, надградили първоначалното си съдържание феномени. Самият факт, че над 20 оригинални стихотворения на Калин Донков заживяват самостоятелен живот чрез популярната песен говори за триумфа на едно поколение, независимо от етикетите на официозната критическа мисъл у нас през 70-те и 80-те години.

Чрез универсалността на поетическата сюжетност, която трансформира всеки суров детайл или житейски фрагмент в емоционална присъщност на лирическия изразител, Калин Донков спечелва читателя за каузата на отвореното към дискусия общество: едновременно песенен стил и думи-памет, жило и балсам, присъствие, но и участие в случващото се на общата житейска сцена. Сякаш той несъзнателно е прилагал прозрението на Ролан Барт: „Стилът е неотменност, последният етап на сляпо и уморено превръщение, започнало от някакъв инфраезик, създаващ се на границата между плътта и света“[10]

Точно за тази граничност е моята дума. Тя се появява почти веднага в поезията на Калин Донков – самият той е изкушен от гносеологическите измерения в психическото функциониране на творческото его. Формулирал е пределно ясно подсъзнателния механизъм на раждането на една творба: „Никога не съм вярвал, че споменът е минало. Онова, което е минало, ние го забравяме. А споменът е възможност да запазим себе си и да притежаваме чувства, дела, приятели докрай. Споменът е чистилище на стойностите… Един човек може днес да ни възхищава, да ни привлича даже с излъчването си, а в спомена си утре да го намерим смален, фалшив, имитатор на жестове и на идеи. Споменът е един избор на съвестта и на паметта. Споменът е нашият живот, преписан на чисто.“[11]

Точно в подобен контекст се раждат и стиховете на Донков: тяхната кръв е съмнението, граничното приближаване на означаващото и означаемото, на митичното и делничното, на благородното и нарцистичното, на обречеността и тържеството. В неговата откровена фреска често до нежната ярост лежи цветно отшелничество. Но и в най-абсурдната социална игра прозира виталност, в която няма и капка тишина, нито струя даже приглушеност:

Калин-Донков

За лесни доверчивости наказан,

във трудни изневери обвинен,

живей, момче, макар да си премазан,

макар да си до корен повален.

 

Макар да си от сплав сантиментална,

над огън тих метала скъп отлей –

в обикновена, в черна наковалня,

която и под удара да пей.

                                       („Вероучение“)

В това стихотворение са очевидни заиграванията с тезите на Пенчо Данчев в леко подхвърлена лексика от неговия инструментариум: „огън тих“, „сплав сантиментална“…

Много скоро, още след втората си стихосбирка, Калин Донков се превръща в любим поет на новите генерации, десетки по-млади поети заимстват в добрия смисъл на думата оксиморонните тропи, преобладаващи в стила му, антитезисната постройка на стиха му, реторичната иносказателност, императивните, абсолютно разкрепостени интонации – макар и вградени в класически стих:

И уж сив плен на своя разум…

И уж, най-после примирил

молитва, жажда и сарказъм,

ще чакаш много дни април.

                („След огънчето“)

Известна е страстта на поета към изковаване на поетически неологизми. Те са негова запазена марка, като в същото време звукописът е второто ниво на търсеното внушение – често оригинална алитерация, с напластяване на определен звук. Типичен пример е стихотворението „Мотив“:

Такива болки ме боляха,

а ни една не издълба

следа от ревност и уплаха,

от нелюбов и неборба.

……………………………..

С това разбиране живея

и вярвам да се продължа,

и простота да ме обвее

със непечал и нелъжа.

И вдигам стоплената стомна,

покорен пред деня, но прям:

такъв копнея да го помня!

И бързам друг да го създам…

Много преди да се родят тези образци на родната поезия, акад. Михаил Арнаудов е отдал значимата роля на музикалната багра, основен елемент на словесната хармония, при която образът е финалното изражение на вътрешния мисловен и музикален строй: „Поезията има за медиум едновременно и слуховия усет, и духа.“[12] Арнаудов има предвид и българската традиция в лицето на нашите символисти, и наложените в европейската поезия модели от Верлен, Маларме, Хофманстал и Рилке.

Когато се опитвам да визуализирам капризната, динамична, твърде изплъзваща се тоналност в поезията на Калин Донков, си представям древни фрески, вероятно в пещера – едни вкаменени викове, толкова мъдри, а сякаш произнесени днес от скитащия поет по улиците на големия град. Защото градският пейзаж е постоянен герой на тази поезия, той е вмъкнат в езика, в душата, в очакването – каквото и да му струва на съвременния човек да уравновесява себе си в „безпогрешната природа“:

 

Ех, от романтизма ни безвреден

няма кой да ни отдалечи…

Но разбрахте ли защо ви гледам

често със избодени очи?

                               („Острие“)

В тази тематична линия бихме могли да видим паралел с Георги Константинов. И двамата поети обожават динамизма, дисхармонията, изкуствените слънца на урбанистичната мелница. Ето две стихотворения със заглавие „София“:

Калин Донков: „Създавам свойте песни вървешком… / Блести автомобилното сребро./ Висулка скача от висок корниз. / И съчинявам, без да имам лист, / а пък да не говорим за перо.“

Георги Константинов: „Обичам / утринния грохот на твойте булеварди, / вика на стадионите, / камбаните на храма, / кръженето на гълъби в бензиновия въздух,/ градините / със шарени рисунки по асфалта.“

Тази взривоопасна делничност вече няма нищо общо с Далчевите врати, балкони или прозорци, където властва мистична призрачност. Още през 70-те години стиховата динамика, постигната с глаголи на действието, сгъстява времето в поезията на тези уж тихи поети. Там отправните точки са толкова много, ракурсите – така противоречиви, а перспективата – достатъчно подвижна, за да си кажем: Това е памет в действие, философия на движението.

И в следващите си книги („Неизбежен човек“, „Животът е последен“, „Очевидец на съдбата“) Калин Донков не пропуска да развихри въображението си в онази материя от граничности, която не е просто някаква оригиналност чрез словотворчество, а нещо много повече: дори и Салвадор Дали не би могъл да нарисува неговия „дъждостих“ – там, където властват „въздишка дъждогласа“ и „жест на кестен дъждорък“, а две статуи израстват в дъждовна целувка: тя – „дъждокожа“, той – „дъждокос“.

Определено намирам влияние на този иновативен поетически модел – кодирана метафоричност, оксиморонна парадоксалност – модел, зададен видимо в поезията на Калин Донков, върху блестящото израстване на група поети към края на 70-те – Борис Христов, Ивайло Балабанов, Николай Искъров, Добромир Тонев, както и върху ред поети, дебютирали през 80-те: Николай Милчев, Маргарита Петкова, Ивайло Диманов, Атанас Капралов, Балчо Балчев, Цанко Лалев.

Вероятно има още поне дузина поети, изпитали благотворното влияние на Калин Донков, но това би трябвало да е предмет на едно много по-детайлно изследване.

И за да приключа темата за „тихото“ поколение от първо лице, зададох няколко въпроса тип анкета на самия Калин Донков. Ето част от разговора ни:

А. Димчева: – Как ви прозвуча в началото на 70-те това определение „тихи поети“?

К. Донков: – Ние не бяхме никакви реалистични поети, още по-малко пък социалистически. Първите ни книги бяха типично младежки. Младите поети пишат винаги за смъртта, а остарелите поети започват да пишат само за любовта. Това съм го казвал и в друго интервю. Още след края на 70-те години това понятие „тихи поети“ отпадна само. Но на някои колеги този етикет им се струваше модерен, за да се противопоставят на девалвиралото „Априлско поколение“. Така десетина колеги сами се обявяваха за принадлежащи към нашата група.

А. Димчева: – С кого бяхте близък от „тихите“?

К. Донков: – С никого.

А. Димчева: – Правехте ли съвместни рецитали? Известни са акциите на априлските поети…

К. Донков: – Не, никога.

…………………..

Има две толкова известни стихотворения, превърнали се в собствено име на този поет: едното е „Материя“, другото е „Незабрава“. Те живеят свой собствен живот, бидейки везната между унищожението и възкресението. Именно оптимистичното двусмислие, антагонистичното многообразие е ядрото на тяхното послание, а Поетът е тяхната гранична материя:

В света, от реализъм опростен,

единствено контрастите избира.

И от любов умира всеки ден.

 

Макар че от любов не се умира.

                               („Материя“)

………………….

От днешна гледна точка опитът за изкуственото налагане на понятието „тиха лирика“ би могъл да бъде определен като причина някои от поетите да започнат системно разграничаване в следващите си книги, доказвайки по оригинален начин, че всъщност те са „шумни“, „крещящи“, но не площадни, защото интелектуалният, разсъдъчен, вътреконфликтен вик е нещо твърде различно от агитационния. Много точно го е определил проф. Михаил Неделчев в студията си „Иван-Цаневото проговаряне“: „Тишината е и фон, и контрастна среда едновременно за проговарянето, за извикването… Така тишината, несистемните шумове и отчетливите и съдбовни извиквания сложно се сплитат, без да губят очертанията си. Тяхното редуване и неочаквано явяване плетат арматурата на едно конфликтно битие, което търси и намира и своите мигове на духовно озарение.“[13]

Но предусещането за важността на фона е изведено от Калин Донков още през 1977 г. в стихосбирката „Риза за ближния“ и особено през 1982 г. в „Неизбежен човек“. В стихотворението „Заложник“ контрастното паралелно случване подсказва тиктакането на онази социална бомба, която рано или късно ще избухне, защото „векът ни пълни с неутронен шепот, / а ние – с колебания века.“ В това стихотворение откривам един майсторски изваян езоповски език и даже се чудя как не е бил забелязан като „вреден“ от тогавашните блюстители на партийната естетика. Особено боде с еретичните си алюзии, даже бих казала с философски аксиоми – твърде авангардни за времето си – творбата „Неизбежен човек“. В неговите „квартали с горестни бои“ абсолютно липсва социалистическият оптимизъм, който беше едва ли не задължителен за литературните произведения от всякакъв харектер. Цялата творба на Донков е изградена върху контрапуктни образи и през оксиморонни конструкции, просмукана е от едно артистично самоопровергаване, което е постигнато със средствата на поетичната антиномия – ненатрапчиво, ефирно, песенно. Тялото на творбата се обляга и върху един лесно запомнящ се, вариативен реприз: „Любов – достатъчна причина. / Любов – достатъчна вина.“, който се транформира в „Живот – достатъчна причина. Живот – достатъчна вина.“, за да постави финалът на стихотворението точката на онова съмнение – извън тишината, заявено без патетика, но достатъчно мъжествено:

И утре може да загине.

И без дуел. И без война.

Човек – достатъчна причина.

Човек – достатъчна вина.

Калин Донков успява още през 80-те да синхронизира символното изразяване с разбираемата конкретика на солените ежедневни проблеми, изправящи на нокти обикновения градски човек. Без недомлъвки (още по-малко пък с шепот) поетът отправя към него риторичния въпрос: „Какво си скрил в юмрук, скептико?“ Отговорът е в десетки от стихотворенията му през 80-те години на 20 век, които продължиха да са актуални и през 90-те, и в новия век. В тях отново е очертана онази материя от граничност, тръпката да бъдеш едновременно тъжен и опасен („Цена“), могъщ и жалък („Безгрижна елегия“), чужденец и ангел („Ад“) в един свят, където виреят дори „рози от желязо“ („Желязна песен“).

През ХХІ век литературните анализатори разполагат с един изключително верен лакмус за непреходността на дадена творба –това е територията на социалните мрежи, особено Фейсбук обществото. И какво наблюдаваме: което и стихотворение от Калин Донков да бъде постнато на нечия лична стена, във фейсбук страница или в група от съмишленици, то моментално (в рамките на 24 часа) получава стотици лайкове, десетки коментари и множество споделяния. А говорим за „старомодна“, в класически стих, публикувана многократно през последните 30-40 години творба. Лично съм правила този експеримент с „Душа“, „Материя“, „Незабрава“, „Жест“, „Риск“, „Камертони пеят“, „Заложник“, „Житейски опит“, „Неизбежен човек“, „Дъждостих“, „Още иде вятър“, „Желязна песен“, „Блус“, „Цена“, „Поема“… Публиката отдавна не помни постулатите на Пенчо Данчев, но преоткрива всеки път кристалното слово на този поет, което е съхранило една общочовешка почтеност и в същото време променя читателското съзнание в посока на нов словесен и морален хоризонт (извънполитически, надсоциално-йерархичен). И ако в прозата имаме литературен герой, който е нашият довереник, в поезията априори Поетът разпределя себе си в очакваните от читателя роли. Да си ги припомним в стихотворението „Цена“:

 

Когато ги отрови яснота

и мъдрост сечивата им ограби,

поетите вечерят със смъртта,

тъй както вий вечеряте със хляба.

 

Преуморен от връщане назад,

най-гордият единствен ще измоли

след победения в телата глад

необходима за духа неволя.

 

Оставен от последния тролей,

от дрезгави наздравици облъчен,

най-тъжният поет ще ви разсмее

и музика за всички ще поръча.

 

А щом самата дума връхлети

и със опасна мярка го премери,

най-бедният нехайно ще плати

цената на всеобщата вечеря.

 

Легнете си навреме този път.

Прозореца му прашен забравете.

Ще ви събуди призори стихът.

Но няма да събудите поета…

 

Калин Донков усеща в креативността на всяка личност онази невидима в бита нестандартност, която няма как да бъде опредметена в общите правила на обществото. От гротеската и абсурда до нежната линия на оголеното дърво той чертае контурите на съвременната цивилизация в един отворен космически прозорец, който очевидно скоро няма да бъде затворен.

 

 

* С тази разработка Анжела Димчева участва в Националната научна конференция „Тихата лирика“ в българската литература: от дискриминацията до канонизацията“, провела се на 24 и 25 април 2015 г. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

 

[1] Еко, Умберто. Кариер, Жан-Клод. „Това не е краят на книгите“, ИК „Enthusiast“, 2011, с. 172.

[2] Пак там, с. 173.

[3] Данчев, Пенчо. „Съвременни проблеми и автори“, Издателство „Български писател“, София, 1973, с. 76.

[4] Кръстева, Гергина. „Иде ли смяна?“. Електронно списание LiterNet, 20.10.2011, № 10 (143)

[5] Данчев, Пенчо. „Съвременни проблеми и автори“, Издателство „Български писател“, София, 1973, с. 73.

[6] Пак там, с. 75.

[7] Пак там, с. 75.

[8] Давидков, Иван. В: Донков, Калин. „Априлски хълмове“. Издателство „Народна младеж“, С. 1970 с. 6.

[9] Бенчев, Минко. „Общуване с поезията“, Издателство „Народна младеж“, С. 1976, с. 171.

[10] Барт, Ролан. „Нулева степен на почерка. Митологии“, ИК „Колибри“, 2004 г., с. 26.

[11] Бумбалов, Любен. „Посоките на словото“, Издателство „Народна младеж“, С. 1990, разговор с Калин Донков: „Упование в книгите търси не самокойто ги чете, но и който ги пише“, с. 387.

[12] Арнаудов, Михаил. „Психология на литературното творчество“, ДИ „Наука и изкуство“, 1965, с.443.

[13] Неделчев, Михаил. „Двете култури и техните поети“, Нов български университет, София, 2012 с. 105.