Home » АВТОРИ » М » Милчо Касъров » Природни картини върху вратата на нужник

Природни картини върху вратата на нужник

Природни картини върху вратата на нужник

Милчо Касъров

Красотата е неведома – тя се пръква върху лицето на малко циганче, върху пясъка на плажа и дори върху… вратата на една селска тоалетна.

На вилата ми в крайселските лозя, сама сред лози и овошки, съм направил външна тоалетна, нужник, дето му викат. Сложих една стара врата, която свалих от рибарската ми землянка и… забравих за нея.

Седя една лятна утрин на седалката в нужника и съзерцавам играта на светлината върху стената през цепката на откъртения шперплат на вратата. Виждам неочаквана картина: контражур, далечно село, висока камбанария, две тополи стърчат над нея, вляво и вдясно къща до къща, овошки между тях, контрастно изрязани от светлинния майстор, толкова точно и с такава фантазия, каквато аз не бих могъл да си представя. Докато съзерцавам картината и разсъждавам върху капризите на природата, пейзажът се изменя, защото  слънцето се е изместило към зенита: камбанарията се е смалила, сякаш от невидима преса, тополите са се превърнали в орехи, къщите са се слегнали като пластелинови фигурки, и всичко прилича на селище на гноми от приказките на Толкин. Дори човешки фигури долавям в пейзажа. И едно животно – май че магаре.

Викат ме за закуска, но аз седя и не смея да мръдна, за да не разваля магията на светлината: ето, появи се мост, висок, каменен, малко изгърбен, а на моста – слон! Истински! Внезапно огромно чудовище се появява и погва слона – хваща го с челюстите си и го отнася нанякъде – една мравка събира клечки.

После селото се стапя и се превръща в море и една две платноходки плават по вълните. Платната им са причудливи, каквито никой художник не може да измисли. Ако взема, хрумва ми, и преснема тези невероятни картини на лента и после ги прерисувам, ще имам ли право да ги нарека мои? И дали някой може да ме обвини в плагиатство?

А какво е творчеството? Не е ли плагиатстване от природата и от живота?

Следобед отново посещавам нужника. Картината се е сменила. Някаква мрачна абстракция, но красива до припадък. Всички фигури са удължени като излети от разтопена смола, защото слънцето е на заник. Формите постепенно изсивяват и се смаляват, после изчезват. Настава сумрак.

На другата сутрин ставам по-рано и отивам да видя новата картина. Да ми беше казал някой, че този нужник ще ми стане любимо място, щях да го сметна за луд.

„Да нямаш запек?“ – питат ме.

Имам, отвръщам. Запекъл съм се по красотата на светлината.

Не ме разбраха. А дали някой ще ме разбере?

 

Милчо Касъров