Home » ПРОЗА » Продавачката на сувенири

Продавачката на сувенири

ПРОДАВАЧКАТА НА СУВЕНИРИ

 

 Стефан Бонев

 

Продавачката на сувенири допушваше нервно последната си цигара, подпряна на вратата на малкото си магазинче. И тази седмица в курортното градче дъждът се изливаше като потоп. Нови почиващи изобщо не бяха пристигали, а онези, които вече се бяха излъгали да дойдат, сега само надничаха намръщени иззад прозорците на квартирите и хотелските си стаи.
Всъщност можеше да си купи цигари веднага. Необходимо беше само да врътне ключа и да отскочи до павилиона отсреща. Но трябваше да издържи поне до довечера. Знаеше, че няма волята да ги откаже, но можеше поне да ги намали. И то не толкова по здравословни причини. Беше все още млада и не се оплакваше от нищо сериозно. Но финансово нещата не стояха никак добре. Защото независимо дали щеше продаде нещо или не, сметките трябваше да се плащат. Не можеше да отложи нито наема и сота, нито сметките за ток, вода, телефон… За данъците да не говорим.
Богдана разреди посещенията си при фризьорката, отказа се от маникюр, за фитнес и йога вече не можеше и да си помисли. Дори не помнеше кога за последен път си е купувала нова дреха. Едва успяваше да изплати осигуровката за сина си, който след развода остана при бившия й съпруг. Тя не се ядосваше от този факт. Дори изпитваше вина, че няма възможност да предложи на детето почти нищо от това, което му осигуряваше Иван.
Когато навремето реши да се захване с този бизнес, все пак разчиташе на подкрепа от семейния бюджет, когато се наложеше да покрива някои разходи, които й идваха в повече. Пък и времената тогава бяха по-други. Туристите бяха повече и много по-платежоспособни. Всъщност и сега би могла да помоли Иван за помощ. Знаеше, че въпреки всичко, което се случи между тях, никога не би отказал да и влезе в положение. Но не искаше да се унижава пред него, а още по-малко и пред детето.
Тя дръпна за последно от цигарата и дори усети в устата си отвратителния вкус на горящия филтър. Изгаси фаса в пластмасовата чашка от кафето и с въздишка влезе в магазинчето. Всъщност сама си беше шеф и можеше да си тръгне по всяко време. Имаше ли смисъл да стои тук и да се усмихва на редките посетители, повечето от които само разглеждаха, разпитваха и излизаха с празни ръце.
Преди си запълваше времето, като сърфираше из фейсбук, но от седмица насам хотелът отсреща кодира безжичната си мрежа. А да плаща за собствен интернет в сегашното й състояние беше направо немислим лукс.
Жената седна зад щанда, подпря брадичката си с ръка и заоглежда рафтовете около себе си. Добре поне, че нейната стоката нямаше срок на годност. И за миг тя си представи, че облечените с народни носии кукли са тенекии със сирене, а битовите украшения от дърво и метал – кашкавал и кренвирши. Почти се засмя на глас от картината, която изникна в главата й. Е, да, но без сувенири се живее, а без храна…
Тази сутрин за пореден път закуси с клисава баничка, от която стомахът и се беше превърнал в нещо като подута болезнена топка. Обяда прескочи, а довечера все щеше да намери нещо останало в хладилника. Ако не – в килера май имаше две-три рибни консерви. Ще си отвори една и ще си я хапне с вилицата направо от кутията, докато върти каналите на телевизора. И докато накрая заспи с дистанционното в ръка. Както всяка вечер. Сама…
Дъждът беше спрял и по улицата вече се мяркаха хора. Гласовете на млада двойка, която се беше спряла пред витрината, я изкараха от унеса. Не можеше да види лицата им, заради рафтовете със стока. Дано да си купят нещо. От дни не беше завъртяла и стотинка оборот. Сега ще влязат и ще си вземат нещо за спомен от почивката. Нищо че е дъждовна.
Богдана стана и колебливо пристъпи към средата на магазина. Можеше да им предложи толкова много неща. Имаше солници и ключодържатели с герба на курорта. Съвсем наскоро ги бе
ше получила. Или пък онази кукла с народна носия и с кобилица менци на рамото. Тя много си я харесваше, но беше готова да се раздели с нея. Все пак това е стока, нали… И отстъпка щеше да им направи даже. Само да си купят нещо. Само да повлекат крак. То така става, мислеше си продавачката на сувенири. Като няма клиенти – няма, но като дойде един и води други след себе си.
Тя нагласи най-милата си и приветлива усмивка, дори се погледна набързо в огледалото. Остана доволна от видяното и се приготви да се покаже на прага, за да ги покани. Тя витрината си е витрина, но в магазина има още толкова много неща…
– Видя ли оная кукла вътре? – коментираше гласът на жената зад стъклото. – Ние с теб се скъсваме от работа за оня дето духа в магазина за хранителни стоки, а тая по цял ден си смучи цигарката, пие си кафенцето, и сигурно взима повече от нас двамата.