Home » КРИТИКА » Георги Н. Николов » Хлябът на нашето страдание

Хлябът на нашето страдание

ХЛЯБЪТ НА НАШЕТО СТРАДАНИЕ…

Георги Н. Николов

Като прашинки, залутани в диплите на битието, са героите на Динко Динков в новата му книга „Уморен“: издателство ЛИБРА СКОРП, Бургас, 2015 г. Персонажите, населяващи краткия разказен сборник, са част от социалната низина у нас. И олицетворяват понятието за малкия човек в литературата ни днес. Неудачници, наркомани, забравени от Бога селски люде… Рибари, които влажната лапа на морето след миг ще прати в дълбините, болни хора и други още страдалци си дават среща по страниците на творбата. Митарствата, на които са подложени, провокират по ненатрапчив, ала философски начин съзнанието на читателя. Защото споделеното от Динко е всъщност проекция на грубата реалност. Тя ни съпътства неотменно по повелите на живота. Енигматично забулен от героите в сивотата на повтарящи се, жалки ритуали. Целящи да осигурят насъщния хляб и физическото им оцеляване в орис, изхвърлила от олтара на ценностите си бивши илюзии. Най-вече: за промяна към по-добро, за сигурност и видно място сред обществото. Но нима Васил Шаблата, дядо Калю, Койчо Русев, Еньо и Рада, Христо, Иван и останалите са „излишни“ наши съвременници? Безволни уж обитатели на отредените им дни. Прилични на галерия от сенки под негостоприемно слънце, осветяващо пътя им към безпаметната вечност? Разбира се, не. Всеки, върху емоционалната палитра на разказа, е скулптиран от автора в запомняща се индивидуалност. Груба, объхтана от предизвикателствата на една или друга ситуация, а често и хвърлена в лапите на явна безизходност. Но – по своему борбена и мъдра. Протестираща срещу иронията на съдбата и търсеща нови житейски бразди. Незабравяща поуките на историята във вододела „преди“ и „сега“. Чрез които отново ще покълне, преди неумолимата среща с вечността. Финалната развръзка в разказите често загърбва очакваните от нас изводи и поуки. Психологическата мотивация на героите се измества в кодовете на митичното, иреалното, баладичното. Там намират покой, или жадувано бягство в други измерения. Материализират подсъзнателните си копнежи и съзиждат наяве реалността на страшни сънища. Така в „Уморен“ всички те почиват върху многопластови внушения. Съградени между съвременните разбирания за добро и зло. За смисъла да се живее в мир със себе си и с околните така, че факелът на хармоничното общение да не загасне в идните поколения. Понякога Динков предпочита „аз“ повествованието. Особено когато композира в „Състезанието“ реквием за близък човек, отнет му от морето по време на дълбоководно гмуркане. Самото море за автора е повече от природен феномен. Символ на гневна ласка, връщаща на брега разбити лодки и спомена за нечий близък. И едновременно – спокойна красота. Обречена на вечност, за разлика от тленното множество на планетата. И друг един разказ искам непременно да откроя – „Черна черква“. Преподавателят по история Юсуф е скрит радикален ислямист. Всички опити да омаловажи българското минало, да го направи незначително и безцветно, срещат яростния отпор на учениците Йово и Яна. Свещената му война завършва с взривена в класната стая бомба. Сцената с жертвите и плискащата се кръв е апокалиптична. Сбогуващите се пред смъртта млади хора, както в народната песен „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“, се превръщат в гневно отрицание на безумията. В символ на вярата и националния стоицизъм. Самият сборник „Уморен“ ни кани към размисъл – кои сме и какви искаме да бъдем. Към какво се стремим и най-вече – защо. Това е достатъчно, за да разгърнем без колебание страниците му…